От неговия скафандър! Това беше неговото време, на живия Ферн. То се бе забавило.
„Спокойно! — помисли Ферн. — Още нищо не е станало! Това е някакъв опит, непременно е някакъв идиотски опит на онези от Базата!“
Тя се появи, тази мисъл, и той се хвана като удавник за нея. Повтори си я още веднъж и като че малко се успокои.
Не, не беше се успокоил. Някъде отвътре в съзнанието му се бореше да изплува косматото кълбо на страха, но той го притискаше. Ето, седеше тук пред този пулт, нищо не го заплашваше в момента. А това беше главното. После щеше да види…
Не го заплашваше ли? Как я беше нарекъл Ноол? Зона на различно време. Там навън, в Неогея и базите, кипеше живот. Неговите приятели остаряваха, щяха да остаряват все по-бързо, докато той… Господи! И Селена само за половин или една година щеше да се превърне в старица, която отдавна ще го е забравила, а той няма да я познае!
Страхът изскочи като звяр, удари по всичките му сетива, замая го. Само дълбоко вкоренената привичка на навигатор го застави да седи неподвижен в креслото. С всяка минута той се отдалечаваше от Неогея и от всичко, което му беше скъпо. И се отдалечаваше не в разстоянията, а във времето — което беше много по-страшно!
Какво?
Ноол му говореше нещо. Казваше му да си махне шлема. После се изправи, измъкна от стенния контейнер шише и чаша. Напълни я и му я подаде:
— Я изпийте това! Аранхо. Сигурно при вас отдавна е забравено.
Ферн свали шлема и пое чашата. Течността беше студена, щипеща, светлорозова. Нейният остър вкус пропълзя в гърлото му и от това му стана по-добре.
— А ще трябва и да се нахраните! — каза Ноол. — Съвсем бях забравил! Виж, храна имаме за години… — той се засмя иронично — …за няколко хиляди години!
— Престанете!
Ноол го изгледа.
— Да-да, не е лесно. Ударът е много силен. Но свиквайте! И нали… все пак има надежда?
— Каква надежда?
— Ами… каква. Разбрахме посоката, от която сте влезли в зоната и сега в същата посока се опитваме да излезем. За съжаление ориентирите не са точни, сам видяхте. Но нека не са два часа, нека са три или пет, поне знаем приблизително накъде е границата!
— Досега не сте ли опитвали?
Ноол помрачня.
— Много пъти. Цялото наше положение можем да сравним… — той се запъна — …не ми идва на ум нещо по-добро, но сигурно сте виждали мехурчета в някоя гъста течност?
Ферн погледна чашата аранхо в ръката си.
— Не, аранхото едва ли става за пример. Друга течност. Мед.
— Какво?
— Имаше такава една храна… по нашите бази. Все едно. Ако си представим времето като субстанция, в която има мехурчета, и те плават насам и нататък… И в едно от тези мехурчета е попаднало някое дребно насекомо! Сега вече две…
— Юрбен!
Беше гласът на Рима, съпроводен от къс укоризнен поглед.
— Е! — махна с ръка Ноол. — Зная какво ще кажеш! Но за абсурдното подхожда абсурдно обяснение! И тези дребни насекоми — обърна се той към Ферн — пълзят по вътрешната страна на мехурчето, но не могат да излязат… Животът отвън тече по един начин, за тях — по друг! Е?
От стената до него се подаде малък плот. Ноол погледна в контейнера, нещо не му хареса и състави на таблото две числа.
— Не знам какви са вкусовете за обяд на нашите внуци, но ще се опитаме да съчиним нещо за вас!
— Не… — започна Ферн. Мислеше да каже, че е нелепо, но много картинно. Насекомо, което пълзи по вътрешната страна на мехурче в течност! Хм. И не може да излезе, защото налягането отвън е много по-голямо! По дяволите, та той започваше да доразвива тази дива идея!
— И още нещо — каза Ноол. — Имаме данни, че „Херкулан“ се движи по определена траектория. Извива по някаква гигантска окръжност. Може би това е следствие от формата на сферата, но кой знае?
— Не разбирам какво още може да ви тревожи! — вдигна рамене Ферк. Това, което Ноол каза за капана на времето, му изглеждаше предостатъчно.
— Окръжност… — повтори Ноол замислено. — А може да не е окръжност, а нещо друго…
Ферн го изгледа. Подобни недомлъвки го дразнеха.
— Как е дишането? — поинтересува се Ноол, като смени разговора. — Не е блестящо, но се свиква, нали? И без шлем сигурно е по-удобно! Елате да се нахраним, ако потрябваме, автоматите ще ни предупредят!
Не можеше да не излязат, те непременно трябваше да излязат!
Ферн се хранеше, но глътките засядаха в гърлото му, а мислите, колкото и да се опитваше да ги отхвърли, идваха сами. Една година в този мехур на времето се равняваше на седемдесет навън. Един час — на седемдесет, на цели три дни! Денонощието, месецът… просто беше жестоко!
— Виждам, че пресмятате! — каза по едно време Ноол. Този човек като че четеше мисли. (Или сам беше преживял същото!) — Оставете, няма смисъл! Опитвайте се да свикнете!