Ъкридж ми се притече на помощ. Невероятно спокоен в тази страховита стая, той приближи да ме поздрави, блестящо облечен с фрак, лачени обувки и вратовръзка, в които познах моята лична собственост. Както винаги, когато беше оплячкосал гардероба ми, той излъчваше богатство и почтеност.
— Искал си да ме видиш, момко?
Той ме погледна многозначително и аз се окопитих. Бяхме репетирали внимателно тази малка сцена докато обядвахме и започнах бързо да си припомням диалога. Успях да се отърся от хипнотичното въздействие на пернатото грозилище и започнах.
— Боя се, че имам неприятни новини, старче — тихо казах аз.
— Неприятни новини? — повтори Ъкридж, опитвайки се да пребледнее.
— Неприятни новини!
По време на репетициите го бях предупредил, че диалогът ще звучи също като някой водевилен номер на двама заядливи колежани, но той беше отхвърлил възражението ми като пресилено. Независимо от всичко думите ни прозвучаха точно така и аз усетих как ме облива топла вълна и се изчервявам.
— Какво има? — развълнувано попита Ъкридж, като ме хвана за ръката със сила, равна на конска захапка.
— О-о-о! — извиках аз. — Леля ти! Току-що ми телефонираха от дома й — продължих аз, набирайки скорост, — за да ми кажат, че отново е получила криза. Състоянието й е много тежко. Може би вече е твърде късно.
— Вода! — каза Ъкридж, като се олюля и сграбчи жилетката си — или по-точно моята жилетка, която твърде непредвидливо бях пропуснал да заключа. — Вода!
Играта му беше превъзходна. Дори аз, колкото и да ми се искаше да престане да съсипва една от най-хубавите ми вратовръзки, трябваше да призная това. Предполагам, че се олюля толкова убедително заради опита от множеството удари, които беше изтърпял от Съдбата през живота си. В стаята нямаше вода, но цяла орда от невръстни Прайсовци мигом се втурна да потърси вода, а през това време останалите членове на семейството се скупчиха около разстроения мъж, загрижени и изпълнени със съчувствие.
— Леля ми! — изстена Ъкридж.
— Аз не бих се притеснявал, старче — долетя глас откъм вратата.
Гласът беше толкова презрителен и неприятен, та за миг си помислих, че именно гларусът беше проговорил. Щом се обърнах обаче, забелязах младеж в син костюм от каша. Младеж, когото бях виждал преди. Това беше Умиротворителя, онзи тип, който беше успокоил и отвел разгневения мъж, на когото Ъкридж дължеше известна сума пари.
— Аз не бих се притеснявал — отново каза той и изгледа Ъкридж с откровена омраза. Появата му предизвика вълнение. Мистър Прайс, който мачкаше рамото на Ъкридж с мълчаливото съчувствие на силен мъж, се извиси величествено, доколкото му позволяваха неговите метър и шейсет и пет.
— Мистър финч — каза той, — мога ли да знам какво правите в дома ми?
— Добре, добре…
— Мисля, че ви казах…
— Добре, добре — повтори Ърни Финч, който очевидно беше младеж с характер. — Дойдох само да изоблича един мошеник!
— Мошеник!
— Него! — каза младият мистър Финч, като посочи презрително с пръст Ъкридж.
Стори ми се, че Ъкридж понечи да каже нещо, но се отказа. Що се отнася до мен, аз се бях измъкнал от центъра на събитията и наблюдавах иззад един червен плюшен диван по-нататъшния им развой без да привличам внимание към себе си. Искаше ми се изцяло да се разгранича от ставащото пред очите ми.
— Ърни Финч — надуто заяви мисис Прайс, — какво искаш да кажеш?
Младежът изобщо не изглеждаше обезкуражен от царящата атмосфера на всеобща враждебност. Той засука малките си мустачки и се усмихна хладно.
— Искам да кажа — заяви той, като бръкна в джоба си и извади някакъв плик, — че този тип тук няма никаква леля. Или, ако има, тя не е мис Джулия Ъкридж, известната и богата романистка. Аз имах своите съмнения към този джентълмен от самото начало, мога да ви кажа, и откакто дойде за пръв път в тази къща, обикалям из града и разпитвам за него. Първото, което направих, беше да пиша на леля му — дамата, за която разправя, че му била леля — като се престорих, че търся адреса на нейния племенник, тъй като съм негов съученик от едно време. Ето какво ми написа тя в отговор — можете да видите сами, ако искате: „Мис Ъкридж потвърждава, че е получила писмото на мистър Финч и в отговор иска да заяви, че тя няма племенник“. Няма племенник! Това е достатъчно ясно, нали?
— Той вдигна ръка, за да спре коментарите. — А ето и още нещо — продължи той. — Тази кола, с която той се перчи. Тя изобщо не е негова. Собственост е на един човек, който се казва Филимор. Записах си номера и направих проверка. Освен това името на този тип съвсем не е Ъкридж. Казва се Смолуийд. Той е един мошеник без пукнат грош, който ви заблуждава от момента на стъпването си в тази къща. И ако позволите на Мейбъл да се омъжи за него, ще направите най-голямата грешка в живота си!