— А! — възкликнах аз с разбиране. Повече обяснения не ми бяха нужни. Никога до този момент не бях виждал кредиторите на Ъкридж в действие, но той често ми беше подсказвал, че го дебнат из цял Лондон като леопарди в джунглата в очакване да се нахвърлят върху него. Имаше определени улици, по които той за нищо на света не искаше да минава, защото се боеше от физическа саморазправа.
— Цели две години вече ме преследва като ловджийско куче — каза той. — Появява се внезапно, когато най-малко очаквам и ми изправя косата.
Прииска ми се да получа повече подробности, дори намекнах нещо в този дух, но той потъна в мрачно мълчание. Навлизахме с голяма скорост в Клапъм Комън, когато се случи втората злополука, която щеше да ме накара дълго да помня това пътуване. Точно когато пред очите ни се появи указателната табела, някакво глупаво момиче изникна точно пред предните гуми. Тя пресичаше улицата и щом видя колата, напълно се паникьоса. Хукна да търчи напред-назад като пощуряла кокошка и докато двамата с Ъкридж едновременно скочихме на крака, вкопчили се ужасено един в друг, тя се спъна и се просна на земята. Ала Фредерик, майстор в своя занаят, бързо овладя положението. Той сви рязко и когато миг по-късно спряхме, момичето вече се надигаше, потънало в прах, но все пак цяло-целеничко. Беше едро момиче с изражение на бавнозагряваща овца.
Подобни случки се отразяват различно на различните хора. В хладните сиви очи на Фредерик, когато погледна през рамо, докато даваше колата на заден ход, се четеше само изпълненото с досада презрение на един супермен към безкрайната глупост на заблудения пролетариат. Аз, от друга страна, бях реагирал с поток от нервни ругатни. А на Ъкридж, както забелязах, когато се поуспокоих, инцидентът беше въздействал върху кавалерските инстинкти. През цялото време, докато се движехме на заден ход, той си мърмореше нещо и изскочи от колата още преди да спрем съвсем, бълвайки извинения.
— Ужасно съжалявам. Можехме да ви убием. Не мога да си простя.
Момичето пък се отнесе към случилото се по съвсем друг начин. То се изкикоти глуповато. Не знам защо, но този безмозъчен смях ме впечатли по-силно от всичко случило се до този момент. Това неуместно веселие се дължеше, естествено, на разстроени нерви. Но аз още от пръв поглед бях получил някакво предубеждение спрямо въпросното същество.
— Надявам се — продължи да дърдори Ъкридж, — че не сте ранена? Кажете ми, че не сте ранена.
Момичето отново се изкикоти. Прииска ми се да отминем и да я забравя.
— Не, никак даже.
— Но сте разстроена, нали?
— Здравата се изтърсих — изкиска се малоумната гъска.
— И аз така си помислих. Боях се, че така е станало. Разстроена. Нервните ви възли треперят. Позволете ми да ви откарам до вас.
— О, няма нужда.
— Настоявам. Определено настоявам!
— Ей — каза с нисък, нетърпящ възражения глас шофьорът Фредерик.
— Е?
— Трябва да продължа към Адингтън.
— Да, да, да — раздразнено заяви Ъкридж, съвсем като феодален владетел, който се възмущава на неканената намеса на свой васал. — Но има достатъчно време да откарам тази дама до дома й. Не виждаш ли, че е разстроена! Къде да ви закараме?
— Ей там, зад ъгъла на другата улица. Балбриган е името на къщата.
— Балбриган, Фредерик, на другата улица — каза Ъкридж с тон, който не търпеше възражения.
Предполагам, че гледката на дъщерята, пристигаща пред входната врата в даймлер, е необичайна на Пийбоди роуд, Клапъм Комън. Едва бяхме спрели, когато Балбриган започна да бълва навън обитателите си на цели взводове. През първите десет секунди на стъпалата отпред се появиха последователно баща, майка, три по-малки сестри и двама братя. Те се стекоха по градинската пътека като огромна вълна.
Ъкридж съвсем се развихри. Той бързо се вживя в ролята на приятел на семейството и пое всичко в свои ръце. След като се запозна с всички, с няколко трогателни слова обясни случилото се, докато аз си седях мълчалив и незначителен в моя ъгъл, а шофьорът Фредерик се взираше в масломера с неразгадаем поглед.
— Нямаше да си простя, мистър Прайс, ако нещо се беше случило с мис Прайс. За щастие, моят шофьор е отличен професионалист и успя да завие точно навреме. Ти прояви невероятно хладнокръвие, Фредерик — щедро го похвали Ъкридж, — невероятно хладнокръвие.
Фредерик продължи да се взира резервирано в масломера.
— Каква хубава кола, мистър Ъкридж! — каза майката на семейството.
— Нали? — небрежно отбеляза Ъкридж. — Да, доста прилична стара машина.
— Вие можете ли да карате? — попита по-малкият от двамата малки братя почтително.