— Не си ми казал.
— Не съм ли? А, да. Получих писмо от леля, в което ме уведомяваше, че за нея аз вече не съществувам. Помислих си, че това е проява на отвратително тесногръдие, но не мога да твърдя, че бях съвсем изненадан. И въпреки това се чувствам доста неловко, когато мисис Прайс иска да пообщува с нея. Наложи се да й кажа, че леля ми е хроничен инвалид и никога не излиза, тъй като на практика е прикована към леглото. Всичко това ме изтощава, момко.
— Предполагам.
— Разбираш ли — каза Ъкридж, — никак не обичам да увъртам.
Но нямаше как да избегне това, така че го оставих и продължих своята изследователска дейност.
След това заминах в отпуск за няколко седмици извън града. Когато се върнах на Ибъри стрийт, Бауълс, моят хазаин, откъсна от сърцето си един комплимент за загорелия ми вид, а после ме уведоми, че докато съм отсъствал Джордж Тапър ме е търсил няколко пъти.
— Много искаше да ви види, сър.
Това ме изненада. Джордж Тапър винаги се радваше — или си даваше вид, че се радва — да види стар приятел от училище, когато го потърсех, но рядко се отбиваше у дома.
— Каза ли какво иска?
— Не, сър. Не остави съобщение. Просто попита кога се очаква да се завърнете и изрази желание да го посетите, веднага щом ви бъде удобно.
— Най-добре веднага да отида и да се срещна с него.
— Може би ще бъде разумно, сър.
Намерих Джордж Тапър във Външното министерство, заобиколен от важни бумаги.
— Ето те и теб най-сетне! — извика, както ми се стори, сърдито Джордж. — Вече бях започнал да си мисля, че никога няма да се върнеш.
— Прекарах чудесно, много благодаря, че попита — отвърнах аз. — Розите отново разцъфтяха по бузите ми.
Джордж сгърчи лице като захапал лимон и изруга кратко първо бузите ми, а после и розите.
— Виж какво — настойчиво заговори той, — трябва нещо да се направи. Видя ли се вече с Ъкридж?
— Не още. Мислех да го потърся тази вечер.
— Потърси го. Знаеш ли какво е станало? Този беден нещастник взел, че се сгодил и ще се жени за някакво момиче от Клапъм!
— Какво?
— Сгоден! За някакво момиче от Клапъм. Клапъм Комън — добави Джордж Тапър, сякаш според него това утежняваше положението още повече.
— Шегуваш се!
— Не се шегувам — раздразнително отвърна Джордж. — Имам ли вид на човек, който се шегува? Срещнах го в Батърсий парк с нея и той ме представи. Тя ми напомни — каза Джордж Тапър, като леко потръпна, тъй като онази страховита вечер явно беше оставила незаличими следи в душата му — на онази противна жена в розово, която доведе със себе си на вечерята в Риджънт грил и която през цялото време не спря да ломоти на висок глас за стомашните проблеми на леля си.
Тук, според мен, той се отнесе несправедливо към мис Прайс. По време на краткото ни познанство тя ми се беше сторила голяма досадница, но никога не бих си помислил да я поставям редом до Флоси на Билсън Тупалката.
— Добре де, какво искаш да направя? — попитах аз, при това съвсем основателно.
— Трябва да измислиш някакъв начин да го откачиш от тази въдица. Аз не мога да направя нищо. По цял ден съм зает.
— Аз също съм зает.
— Зает, дръжки — изпръхтя презрително Джордж Тапър, който в моменти на силна емоция проявяваше склонност да прибягва към фразеологията на училищните ни дни и да се изразява по неподобаващ за служител на Външното министерство начин. — Само веднъж седмично вземеш, че се понапънеш малко, за да снесеш някаква проклета статия за някой жълт парцал на тема „Трябва ли помощник-енорийските свещеници да се целуват?“ или друга такава глупост, а през останалото време се шляеш с Ъкридж. Ясно е, че ти си човека, който трябва да измъкне бедния идиот от капана.
— А ти откъде знаеш, че той иска да бъде измъкнат? Струва ми се, че много прибързано си правиш заключения. За вас, безчувствените правителствени чиновници, е много лесно да се подигравате на свещеното чувство, но именно любовта, както понякога казвам, кара земята да се върти. Ъкридж вероятно чувства, че досега не е знаел какво означава истинско щастие.
— Хайде бе! — изсумтя Джордж Тапър. — Е, на мен не изглеждаше така, когато го срещнах. Спомняш ли си, когато в училище премина в тежката категория и онзи тип от Сеймур му извади въздуха в първия рунд? Точно такъв вид имаше, когато ми представяше момичето.
Склонен съм да призная, че това сравнение ме впечатли. Странно как тези дребни случки от детството се запечатват в паметта на човек. Дори след толкова време все още виждах Ъкридж превит на две, притиснал с ръкавица диафрагмата си, а погледът му шареше наоколо с изненада и объркване. Ако поведението му като годеник беше напомнило на Джордж Тапър за този злополучен случай, то изглежда наистина беше дошло време приятелите му да се притекат на помощ.