— Е, трябва да признаеш, че сам си го търсеше. Появи се с нов даймлер и започна да важничиш за половин дузина милионери. Освен това си извеждал семейството на разходка с колата, нали?
— Може би един-два пъти.
— И си говорил за леля си, предполагам, и колко е богата?
— Може би съм я споменавал бегло понякога.
— Е, тези хора съвсем естествено са си помислили, че Бог те изпраща. Богатият зет. — Настроението на Ъкридж се подобри дотолкова, че да оформи върху устните му наченките на слаба доволна усмивка. После проблемите му отново го затиснаха. — Всичко, което трябва да направиш, ако искаш да се измъкнеш, е да им признаеш, че нямаш пукнат грош.
— Но, момко, там е проблемът. По едно стечение на обстоятелствата сега съм в навечерието на спечелване на голямо състояние и се боя, че съм им споменавал това.
— Какво имаш предвид?
— Откакто те видях за последен път, вложих всичките си пари в букмейкърския бизнес.
— Какви ги приказваш — „всичките си пари“? Откъде си се сдобил с пари?
— Нали не си забравил онези петдесет лири, които спечелих от продажбата на билети за бала на леля ми? После спечелих още нещичко от разумни залози тук и там. Та така. В настоящия момент фирмата е още малка, но като се има предвид, че светът е пълен с балами, които се надпреварват да залагат на губещи коне, тази работа е потенциална златна мина, а аз съм партньор без пряко участие в ръководството на фирмата. Те просто ще ми се изсмеят в лицето и ще се завтекат към съда, за да заведат дело за нарушаване на обещание. Трудно е, дявол да го вземе! Точно когато здраво съм стъпил с крак на стълбата към успеха, да ми се случи това. — Ъкридж млъкна и беше очевидно, че мозъчните му клетки са включени на пълна мощност. — Има само един план, за който се сещам — най-накрая каза той. — Ще имаш ли нещо против да напишеш анонимно писмо?
— Каква е идеята?
— Просто си мислех, че ако им напишеш анонимно писмо, обвиняващо ме в какво ли не… Може да напишеш, съм вече женен.
— Няма да свърши работа.
— Може би си прав — унило каза Ъкридж и отново изпадна в мълчалив размисъл. Аз станах да си вървя. Бях стигнал до вратата, когато го чух да трополи надолу по стълбите.
— Корки, старче!
— Ехо?
— Струва ми се, че го измислих — каза Ъкридж, като застана до мен. — Хрумна ми преди секунда. Какво ще стане, ако някой отиде до Клапъм и се престори на детектив, който разпитва за мен? Зловещо и загадъчно, нали разбираш. Няколко многозначителни кимвания и поклащания на главата. Да създаде впечатление, че ме издирват за нещо. Схващаш ли идеята? Ще задаваш куп въпроси и ще си записваш отговорите в тефтерче…
— Какво искаш да кажеш — аз ли искаш да отида?
Ъкридж ме погледна обидено.
— Разбира се, че ти. Нали няма да откажеш да направиш подобна дребна услуга на стария си приятел?
— Ще откажа и още как! А освен това от моето ходене там няма да има никаква полза? Те са ме виждали.
— Да, но няма да те познаят. Твоето лице — угоднически каза Ъкридж — е най-обикновено и с нищо незапомнящо се. Или пък някой от онези гримьори в театъра ще те дегизира…
— Не! — твърдо заявих аз. — Готов съм да направя всичко в разумни граници, за да ти помогна да се измъкнеш от тази каша, но отказвам да си сложа фалшиви бакенбарди заради теб, или заради когото и да било друг.
— Добре тогава — унило измънка Ъкридж, — в такъв случай няма какво да се…
В този момент той изчезна. Това стана толкова бързо, та човек можеше да остане с впечатление, че ангел небесен се беше спуснал от висините и го беше грабнал. Само острият мирис на силния му тютюн остана да ми напомня, чо до преди миг Ъкридж е бил до мен, а затръшването на нходната врата ми подсказа къде е изчезнал. Огледах се в невъзможност да си обясня това тъй внезапно оттегляне и едва тогава чух шум от тичане и забелязах набит брадат мъж на средна възраст с редингот и бомбе. Той беше от онези хора, които, веднъж видени, трудно могат да бъдат забравени. Веднага го познах. Това беше кредиторът, мъжът, на когото Ъкридж дължеше известна сума пари, мъжът, който се беше опитал да превземе на абордаж нашата кола в Хей маркет. Като спря на улицата пред мен, той свали бомбето и попи потта от челото си с голяма пъстра копринена кърпа.
— Този, с когото говорехте, не беше ли мистър Смолуийд? — попита той на пресекулки. Очевидно беше останал без дъх.
— Не — любезно отвърнах аз. — Не. Не беше мистър Смолуийд.