— Вие ме лъжете, млади човече! — извика кредиторът и гласът му се извиси в до болка познат вик. При тези думи, сякаш те бяха някаква вълшебна парола, улицата изведнъж се пробуди от сън. Тя се изпълни с народ. От прозорците започнаха да се подават прислужници, отвсякъде започнаха да се стичат хазайки, самите стени сякаш започнаха да изригват развълнувани зрители. Оказах се център на внимание — и поради някаква причина, която не можех да си обясня, в ролята на злодея от драмата. Какво в действителност бях сторил на бедния старец, никой не знаеше; ала философската школа, която твърдеше, че съм го ограбил и най-брутално пребил, имаше най-многобройни последователи и на доста места се чуваха предложения да бъда линчуван. За щастие някакъв младеж със син костюм от каша, който беше един от най-рано пристигналите на местопроизшествието, се самообяви за умиротворител.
— Хайде, старче, ела — успокояващо каза той, като хвана под ръка силно разгневения кредитор. — Не искаш да привличаш излишно внимание към себе си, нали?
— Там вътре! — изрева кредиторът, като посочи към вратата.
Тълпата изглежда разбра, че е направила грешка в диагнозата. Преобладаващото мнение вече беше, че аз съм отвлякъл дъщерята на мъжа и я държа като пленница зад онази зловеща врата. Настроението в полза на моето линчуване стана почти всеобщо.
— Хайде, хайде — каза младежът, когото с всяка изминала минута харесвах все повече.
— Ще разбия вратата!
— Хайде, хайде! Нали не искаш да правиш глупости — замоли го умиротворителят. — Преди да се усетиш, ще пристигне някой полицай и няма да се почувстваш никак добре, ако той установи, че вдигаш глупав скандал.
Трябва да кажа, че ако бях на мястото на брадатия мъж и правото толкова неоспоримо беше на моя страна, този довод изобщо нямаше да ме трогне, но предполагам, че почтените граждани, които могат да загубят репутацията си, имат различни възгледи за значението на един сблъсък с полицията, колкото и правото да е на тяхна страна. Гневът на кредитора започна да стихва. Той се поколеба. Очевидно се опитваше да подходи към въпроса в светлината на чистия разум.
— Знаеш къде живее този тип — продължи да го убеждава младежът. — Разбираш ли какво имам предвид? Искам да кажа, можеш да дойдеш и да го намериш когато си поискаш.
Това също ми прозвуча неубедително, но очевидно успя да убеди онеправдания кредитор. Той се остави да бъде отведен и след малко драмата загуби притегателната си сила поради оттеглянето на главния герой. Публиката се разотиде. Прозорците започнаха да се затварят, районът се изпразни и улицата отново премина във владение на котката, която обядваше в канавката и на амбулантния търговец на зеленчуци, който възпяваше своето брюкселско зеле.
През процепа на пощенската кутия се разнесе дрезгав глас.
— Онзи отиде ли си, момко?
Аз допрях устни до процепа и ние започнахме да си говорим като Пирам и Тисба. (вавилонска легенда, разработена от Овидий в неговите „Метаморфози“ и легнала в основата на Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“. Двамата влюбени се срещали тайно, защото принадлежали към враждуващи семейства и на една от срещите Тисба, която дошла по-рано, видяла на мястото лъвица и избягала, но си изпуснала плаща. Лъвицата го разкъсала, а Пирам помислил, че е загинала самата Тисба и се самоубил. Виждайки малко по-късно трупа му, момичето направило същото, бел. пр.)
— Да.
— Сигурен ли си?
— Определено.
— И не се спотайва нейде зад ъгъла, изчаквайки удобен момент да ми скочи?
— Не. Отиде си.
Вратата се отвори и Ъкридж излезе с огорчен вид.
— Това е непоносимо! — каза той кисело. — Едва ли ще повярваш, Корки, но целият този шум е за жалките една лира, два шилинга и три пенса за едно противно човече с пружина, което се счупи още първия път, като го навих. Още първия път, старче! Не става дума за велосипед за двама, за фотоувеличител „Кодак“ и за фотографски фенер.
Аз изпаднах в недоумение.
— Защо едно човече с пружина трябва да бъде като велосипед за двама и всичко останало?
— Ето каква е историята — каза Ъкридж. — Близо до мястото, където живеех преди няколко години, имаше магазин за велосипеди и фотографски принадлежности. Там видях един велосипед за двама, който доста ми хареса. Поръчах го условно на въпросния тип. Разбираш ли, абсолютно условно. Освен това поръчах един фотоувеличител „Кодак“ и фотографски фенер. Стоките трябваше да бъдат доставени, когато твърдо решах дали да ги купя. След седмица този тип ме пита има ли още нещо, което искам да науча, преди окончателно да купя боклуците. Казах му, че все още обмислям въпроса, а междувременно взех малкото човече с пружина, изложено на витрината. Когато го навият, човечето се движи.