— И?
— И, дявол да го вземе — огорчено обясни Ъкридж, — то изобщо не тръгна. Счупи се още първия път, когато се опитах да го навия. След това минаха няколко седмици и този тип започна да се държи изключително неприятно. Искаше да му платя! Опитах се да му обясня. Казах му: „Виж сега, мой човек, трябва ли да говорим повече за това? Всъщност, мисля, че ти се измъкна сух от водата. За какво — казах му — предпочиташ да ти дължат? За едно човече с пружина или за велосипед за двама, фотоувеличител «Кодак» и фотографски фенер?“ Човек би си помислил, че това уравнение е достатъчно просто и за най-посредствения интелект, но не, той продължи да вдига пара, докато накрая се наложи да си сменя квартирата. За щастие, бях му дал фалшиво име…
— Защо?
— Просто обикновена делова предпазливост — обясни Ъкридж.
— Разбирам.
— За мен въпросът бе приключен. Но оттогава той постоянно изскача пред мен, когато най-малко очаквам. Веднъж проклетият дявол едва не ме спипа насред Странд, та се наложи да търтя като заек нагоре по Бърли стрийт. Със сигурност щеше да ме стигне, само че се спъна в кошница картофи. Това си е истинско преследване, мътните да го вземат, точно така — преследване!
— Защо не му платиш на човека? — предложих аз.
— Корки, старче — каза Ъкридж с явно неодобрение към тези безразсъдни финансови методи, — бъди разумен. Как да му платя? Ако оставим настрани факта, че на този етап от моята кариера ще бъде истинска лудост да започна да пилея пари наляво и надясно, това си е въпрос на принцип!
Непосредственият резултат от този неприятен епизод беше, че Ъкридж, след като си опакова багажа в един малък куфар и ме накара да платя, макар и с голяма неохота, едноседмичния му наем вместо предупреждение, тихо и без да вдига шум се изнесе от собственото си жилище и се настани в моето за голямо удоволствие на Бауълс, който приветства неговото пристигане с церемониална радост и се разстла над него по време на вечерята като баща над отдавна загубен син. И преди ми се беше случвало да му давам убежище, когато се нуждаеше от такова, затова Ъкридж се настани в покоите ми с лекотата на войн ветеран, участвал в стотици военни кампании. След което описа квартирата ми като най-гостоприемния дом на света и каза, че почти бил решил да остане и да прекара старините си тук.
Не мога да кажа, че това предложение ме накара да изпадна в екзалтираната радост, в която изпадна Бауълс. От вълнение той за малко да изпусне блюдото с картофи. Все пак съм длъжен да призная, че Ъкридж не беше претенциозен гост. Неговият навик никога да не става от леглото преди обяд ми осигури онези спокойни утрини, които са толкова важни за един млад журналист, ако иска да напише най-доброто, на което е способен, за рубриката си „Интересна информация“. Ако пък ми се наложеше да работя вечер, той винаги беше готов да слезе долу и да изпуши лула тютюн с Бауълс, когото намираше за също тъй приятен събеседник, какъвто Бауълс намираше него. Всъщност, единственият му недостатък беше навикът, който си беше създал, да нахлува в спалнята ми по всяко време на нощта, за да сподели с мен някой нов план, предназначен да го избави от почтените му задължения спрямо мис Мейбъл Прайс от Балбриган, Пийбоди роуд, Клапъм Комън. Моите до болка прями забележки по повод на това му държане го обуздаха за четиридесет и осем часа, но в три часа на неделната сутрин, с която завършваше първата седмица на неговия престой, светлината на лампата над главата ми даде да разбера, че той отново беше нахлул.
— Мисля си, момко — чух в просъница доволен глас и в същия момент върху пръстите на краката ми се стовари огромна тежест, — че най-сетне успях да намеря идеалното решение. Браво на Бауълс. Без помощта му тази идея никога нямаше да ми хрумне. Едва когато ми разказа сюжета на романа, който четял в момента, изведнъж прогледнах. Слушай, старче — продължи Ъкридж, като се настани още по-удобно върху пръстите на краката ми, — и ми кажи не съм ли измисли нещо наистина добро. Преди няколко дни лорд Клод Тремейн трябвало да се ожени за Анджела Брейсбридж, най-красивото момиче в Лондон…
— За какво, дявол да го вземе, говориш? И знаеш ли кое време е?
— Времето няма значение, Корки, мойто момче. Утре е ден за почивка и можеш да спиш до късно. Бях започнал да ти разказвам сюжета на това романче, дето Бауълс го чете. — Не си ме събудил в три часа сутринта, за да ми разказваш сюжета на някакво блудкаво романче!
— Ти не ме слушаш, старче — с лек укор в гласа отбеляза Ъкридж. — Казвах, че именно този сюжет ме наведе на голямата идея. Ще бъда кратък, тъй като ми се струва че си в доста странно настроение. Та този лорд Клод, усетил някаква особена болка в левия хълбок и отишъл на лекар няколко дни преди сватбата, а докторът направо съсипал младия му живот, като му заявил, че му остават само шест месеца живот. Историята е доста по-дълга, разбира се, а накрая се оказва, че този глупав доктор бил сгрешил, но най-важното е, че този развой на събитията направил сватбата абсолютно немислима. Всички били изпълнени със съчувствие към Клод. Нещо повече — непрекъснато повтаряли, че той в никакъв случай не трябвало да мисли за женитба. Ето как внезапно ми хрумна, момко, че това е спасителният план на живота ми. Утре ще ходя на вечеря в Балбриган и това, което искам да направиш, е просто да…