— Можеш да спреш дотук — ядосано заявих аз. — Знам какво искаш да направя. Искаш да дойда с теб, дегизиран с цилиндър и стетоскоп, да обясня на тези хорица, че съм лекар от Харли стрийт, че съм те преглеждал и съм установил, че си в последния стадий на сърдечно заболяване.
— Нищо подобно, старче, нищо подобно. Не бих и помислил да те моля да правиш подобно нещо.
— Щеше да ме помолиш, ако се беше сетил за това.
— Е, всъщност, като го споменаваш — замислено произнесе Ъкридж, — това не би било никак зле. Но ако нямаш желание да го…
— Нямам.
— Добре, тогава всичко, което искам да направиш, е да дойдеш в Балбриган към девет. Дотогава вечерята ще е приключила. Няма смисъл — заяви дълбокомислено Ъкридж — да пропускам вечерята. Ела в Балбриган към девет, попитай за мен и ми кажи пред цялата банда, че леля ми е много тежко болна.
— Какъв е смисълът на всичко това?
— Корки, ти не показваш онази проницателна интелигентност, за която съм изприказвал толкова похвали. Не разбираш ли? Това ще ме довърши. Ще се хвана за сърце то…
— Те ще прозрат в миг измамата.
— Ще помоля за вода…
— Е, това е убедителен жест. Ще ги накара да разберат, че не си на себе си.
— И малко след това ще си тръгнем. Всъщност, ще си тръгнем възможно най-бързо. По този начин ще съм показал, че имам слабо сърце, а след няколко дни ще им пиша, че съм минал на преглед и венчавката, за нещастие, трябва да бъде отменена, защото…
— Изключително глупава идея!
— Корки, мойто момче — сериозно заяви Ъкридж, — за човек, затънал като мен до уши в смрадта, нито една идея, която има шанс да проработи, не е глупава. Не мислиш ли, че тази ще свърши работа?
— Може и да свърши — признах аз.
— В такъв случай, ще опитам. Мога да разчитам на теб да изиграеш ролята си, нали?
— Но откъде съм разбрал, че леля ти е болна?
— Много просто. Обадили са се от нейната къща, а ти си единственият човек, който знае къде ще прекарам вечерта.
— А ще се закълнеш ли, че това е всичко, което искаш да направя?
— Абсолютно всичко.
— Няма да ме закараш там и да ме натопиш за нещо друго?
— Старче!
— Добре — казах аз. — Интуицията ми подсказва, че нещо ще се обърка, но предполагам, че трябва да го направя.
— Ето това са думи на истински приятел! — възкликна Ъкридж.
В девет часа на следващата вечер аз стоях на стълбите на Балбриган в очакване някой да отговори на позвъняването ми. Във виолетовия сумрак се прокрадваха котки, а от един осветен прозорец на сутерена се разнасяше подрънкване на пиано и долитаха гласове, пеещи някакъв скръбен химн. Разпознах този на Ъкридж, който се извисяваше над останалите. Той изразяваше с енергия, която за малко да счупи стъклото, желание да бъде малко дете, непознало грях и това още повече подсили собственото ми мрачно настроение. Дългият опит, който имах с находчивите замисли на Ъкридж, ме беше научил да бъда фаталист по отношение на същите. Независимо от многообещаващите изгледи за успех, почти винаги се оказвах забъркан в някакви кошмарни каши.
Вратата се отвори. Появи се прислужница.
— Тук ли е мистър Ъкридж?
— Да, сър.
— Мога ли да го видя за момент?
Последвах я в гостната.
— Един джентълмен, който иска да види мистър Ъкридж — обяви прислужницата и ме остави да изиграя ролята си.
Усещах се доста странно. Изпитвах паника, от която устата ми беше пресъхнала и изведнъж си дадох сметка, че това е същата онази сценична треска, която бях изпитал преди години, когато поради недостиг на таланти в училището, бях избран да изпея песен по време на годишната продукция. Погледнах към пълната с Прайсовци стая и езикът ми изневери. Над етажерката край стената висеше провесен на корда зловещ на вид препариран гларус с разперени криле. Човката му беше зейнала, а очите му гледаха язвително. Усетих, че съм се втренчил в него като хипнотизиран. Той сякаш от пръв поглед беше прозрял намеренията ми.