Петко Тодоров
Няма вече…
Добър човек е Койчо, ала — както всякой — и той си има свой кусур: играе на карти; страстно, забравено прахосва той и последнио петаче, което изчовърка с игла. И колко пъти вече Койчо се връща смутен, тъжовен в къщи, как му се къса сърце, кога погледне повехналото изсмукано лице на жена си… Кълне се Койчо, кръсти се плачешком: докато е жив, няма да похване той карти — няма да прескочи прага на Дончевото кафене.
Но кога в събота вечер си дойде в къщи с заплата за цяла неделя, сякаш парите го бодат; той вземе някак странно да гледа, да чофили ръце, да свива рамене; и тогава са напразни всички молби и сълзи на жена му. Той като че ли оглушава и без да гледа, изхвръква из вратата.
Жена му не смее дори на роднини да се оплаче. Всички знаят Койча за добър мъж: и занаята си знае добре, и всичко му иде отръки; само някак не му върви… Ех, кога се ожени, той бе един от първите шивачи: дюген с петима калфи, чираци държеше… И как полека-лека се изхули занаятът от ръцете му, никой не видя — току го забелязаха един ден, че отиде и той да шие като наемен в еврейската шивачница. А като напук оттогава взе да попийва, да се позаплесква из кафенетата… — намери нещо из къщи — заложи го… проиграй го… И как не му се моли жена му? — Тласне я на една страна, изсумти и да го няма…
А някога той е тъй мил, тъй добър, кога се върне. В къщи с трън да се завъртиш, няма що да закачиш. Жена му се свила, прегърбила, децата заглозгали сухия хляб и той унило се прилепи към тях.
— Няма вече — каже, — няма, Донке… Чуваш ли? — Ей, няма… В събота, щом си взема парите, право тука и на тебе… И ти ще ги вземеш, ще ги крийш… Ще се разплатим… Всяка събота на тебе ще давам мойте пари… Ти ще ги вземеш… ще ги крийш… Аз само ще работя…
И посъживи се Донка, позатупа й доволно сърце. Койчо е тъй мил тая вечер. И мирно, със светли надежди те се прегърнат в ниската вехта стая и унася ги сън към… тъй очакваната събота.
Нощта е прихлупила запустелия край. Всичко мълчи, нищо се не вижда. Тук-там само в прозорците се мерне плах светлик и неуловимо се изгуби. А виелицата беснува и заспива със сняг вкочанясалата земя.
В одаята е тихо. Огънят, който с усилие се повдигна в широкото огнище, разлива треперлива светлина и смътно се очертава скудната покъщнина: на отсрещната страна, до закрития прозорец, висят две котлета, оттатък в тъмния ъгъл стои ракла, а по-насам, насред, е сложена върху изтрита рогозка паралия, към която са обърнали гръб с прострени към огъня ръце две деца.
Донка влиза от време на време, принася нещо и пак излиза. Тя е залисана в свойта шетня.
Всички очакват Койча. И защо ли той още късней? — Де ли е? През Донкината глава неволно минава мисълта за Дончовото кафене и тя трепва — мъчи се по-скоро да се освободи от нея.
„… Ех, и този ли път — замисля се тя, като разбутва децата и се приближава към огъня, — ще ли излъже?… Не… Той сега ще дойде… ще донесе маслини — риба.“ — Тя извръща глава: очаква кога да го види…
Децата задрямват, майката стъква огъня.
Ето най-подир пътните врата се трясват; Койчо се разтропва по калдъръма; Донка става да го посрещне. Влиза той побелял от сняг, разхвърля се, засуква увисналите си кестеняви мустаци, по които висят още шушулки лед, и като погледва усмихнато трапезата, машинално и с удоволствие прегъва турски крака до нея. Разтварят книгата и всички се разтреперват: далак — хайвер! Улавят се о хляба — праза, та сладко-сладко заядат…
— На, Донке — казва Койчо, като дояда последнята хапка и й подава поша си, в едина край на който виси възел, — на вземни ги: цели петдесет гроша са… Не даде онзи чифутин повече за илгията… Ех… хайде вземни — скрий ги: аз да ги не виждам, да ги не зная.
Донка поема замислено възела и става да го скъта. Неволно Койчо отделя очи и скришом, с някакъв трепет на сърце, заследява жена си: тя отваря раклата и бърже пъхва парите в джеба на кожухчето си.
Нещо зашумява в Койчовите гърди. Донка се връща, раздига паралията — децата дремливо се протягат, заспиват, а заедно с тях бърза да легне и бащата. Той се мъчи по-скоро да заспи, а сякаш нещо го човърка… Иска да заспи, да замре, да не мисли…
Ляга и Донка, и вси, уморени от деня, скоро заспиват.
Не се спи само на Койча. Той стиска очи, върти се ту насам, ту нататък, потегли чергата, па се завий прязглава, ала нещо го човърка — не му дава мира… Пред неговите очи изпъква масата на Дончевото кафене и той постоянно гледа как летят пред него: момика пика, момче спатия, каро… и ето че и той издига своя показалец: бута, и му дават една „ръка“: поп каро, момиче каро, бирлик спатия — хайде и втора: бирлик каро, деветка каро, момче купа; слагат козът: десятка каро. Койчо чете: четирсет, петдесет, шейсет, седемдесет… У-у стигат му!… Той се забравя, отместя настрана картите — затваря. Па изглежда надменно-засмяно Димитра музикантина и издига ръка, залюшва картите: