— Дай една спатия, едно каро, още едно каро — четиридесет й стигат!
И Койчо радостно прибира парите.
И има пред себе си Койчо една камара гологани, левове… петолевки… И играе той и тъй му върви, върви… И съсипва ги всички — задигва си парите, иде си дома: всичко наред…
Зашумя още по-силно в Койчовите гърди нещо — загоря; той се подигна, огледа се: не бе изгаснала още жаравата в огнището — спря очи на жена си, на децата си и като да му прималя нещо на сърце. Легна пак, обърна се на друга страна, потегли пак чергата и стисна очи — чака да заспи…
Стои той, спотайва се в себе си, но не пада сън на неговите клепки.
… Бирлик купа — десятка каро, момчето… козът… — всичко това сякаш изскача из мъгла пред него, просвятва полека-лека и ето че пред Койча са пак Дончовите хора: пеят, пият, играят — там е светло, весело…
И пред него непрекъснато летят карта след карта. Ето че иде и Алтелели. И той смята: ще му дам да вземе, аз ще допипам момата, ще му разваля четирсеттях — ще изтегля бирлика — обявявам двайсет и пак играта е моя… И пари… печалба… веселба…
Унася се Койчо и в него все по-силно и по-силно загорява нещо — обхваща го. Той със спряно дишане се подига; нахлува тихо калеврите, хвърля на гръб кожуха — налага калпака, па се доближава до раклата — издига капака, който изскърцва остро. Донка, като прободена от скърцането на раклата, скоква в съня си, отваря очи и се хвърля с плач отгоре му.
— Нали ще спиш… нали ми ги даде… нали няма… — подхваща тя, като се улавя о него.
Но Койчо, взел вече парите, тласва настрана жена си и изскача из вратата…
Дончевото кафене се е замъглило вече от облаци тютюнов пушек и едвам се виждат насядалите развеселели гости; вик, шум, тракане на зарове, пляскане на карти — всичко туй зашеметява Койча и той забравен, инстинктивно се присламча до една от масите.
— О-о, Койчо — издига очи един във войнишка форма играч, — какво се тъй забави?… Днес събота… Хъ да те видя…
И пое Койчо картите сякаш съживен, па се залюля с все сила играта…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
На другата вечер около оскъдна трапеза стоят дремливо двете деца. Койчо намръщен е привел глава към земята, а Донка с нажалено лице повдига сух комат към уста.
— Ти няма да се оставиш — захваща ниско тя, — мен ако не жалиш, барим за децата не те ли е грях…
— Няма вече — я пресича глухо Койчо, — аз ти казвам — не ми ли вярваш. — В събота, щом ни дадат платата, право при тебе… Няма…