— Успокой се — прекъсна я госпожа Джеймисън. — Майка ти сигурно е отишла да пазарува.
Изпрати Синтия до дома й и видя вестника, който още не беше прибран. Двете огледаха стаите на двата етажа, гаража и задния двор.
— Наистина е странно — призна госпожа Джеймисън. Не знаеше какво да мисли, затова неохотно се обади на полицията в Милфорд.
Те изпратиха служител, който отначало не изглеждаше притеснен. Скоро обаче дойдоха още ченгета и коли и до вечерта кварталът гъмжеше от полиция. Синтия ги чу как разпространяват описания на двата автомобила на семейството й и се обаждат в местната болница. Ченгетата обикаляха улицата, чукаха на вратите и разпитваха съседите.
— Сигурна ли си, че не са споменали, че ще ходят някъде? — попита я мъжът, който каза, че е детектив, и не носеше униформа като другите полицаи. Името му беше Финдли или Финли.
Как можеше да си помисли, че Синтия би забравила такова нещо и изведнъж ще се сети: „А, да, сега си спомням! Отидоха на гости на леля Тес, сестрата на мама!“.
— Родителите и брат ти не са взели багаж — продължи той. — Дрехите им са тук, а куфарите са в мазето.
Зададоха й много въпроси. Кога за последен път ги е видяла? Кога си е легнала? С кое момче е била? Синтия се опита да разкаже на детектива всичко, дори призна, че се е скарала с родителите си, колкото и лошо да звучеше това, че се е напила и й се е искало да умре.
Детективът изглеждаше приятен и добър човек, но не засегна въпросите, които я вълнуваха. Например защо мама, татко и брат й бяха изчезнали внезапно? Къде бяха отишли? Защо не я бяха взели с тях?
Изведнъж, в пристъп на безумие, тя започна да претърсва кухнята. Надигна рогозките на столовете, премести тостера, погледна под столовете и надзърна в пролуката между печката и стената. По лицето й потекоха сълзи.
— Какво има, миличка? — попита детективът. — Какво правиш?
— Къде е бележката? — Очите й умоляваха. — Трябва да има бележка. Мама никога не излиза, без да остави бележка.
1
Синтия стоеше пред двуетажната къща на Хикъри. Нямаше чувството, че вижда дома от детството си за пръв път от двайсет и пет години. Все още живееше в Милфорд и ходеше там от време на време. Беше ми показала къщата веднъж, след като се оженихме.
— Ето я — беше казала тя, като продължи да шофира. Дори и да спреше понякога, никога не заставаше на тротоара и не се взираше в сградата.
Много време беше изминало, откакто беше прекрачвала този праг.
Сега стоеше като вкоренена на тротоара и очевидно не беше в състояние да направи и една крачка към къщата. Исках да бъда до нея и да влезем заедно. Алеята за коли беше дълга само десетина метра, но се простираше четвърт век назад в миналото. Сякаш гледахме от обратната страна на бинокъл. Можехме да вървим цял ден и никога да не стигнем до края.
Останах на отсрещната страна на улицата и се втренчих в гърба и късата й червена коса. Имах заповеди.
Синтия не помръдваше, сякаш чакаше разрешение да се приближи. И то дойде.
— Добре. Госпожо Арчър, тръгнете към къщата. Не много бързо. И така, като че ли се колебаете, сякаш влизате за пръв път, откакто сте били четиринайсетгодишна.
Синтия погледна през рамо жената в джинси и маратонки и завързана на опашка коса, пъхната през отвора отзад на бейзболната й шапка. Тя беше една от тримата асистент-продуценти.
— Това наистина е първият път — рече Синтия.
— Хубаво. Не гледайте мен, а къщата. Тръгнете по алеята и мислете за времето отпреди двайсет и пет години, когато се е случило всичко.
Синтия се озърна към мен и изкриви лице в гримаса. Усмихнах й се вяло, сякаш я питах: „Какво да се прави?“.
Тя тръгна бавно по алеята. Ако камерата не беше включена, дали щеше да подходи така? Дали изпитваше смесица от решителност и мрачни опасения? Вероятно, но изглеждаше неискрена и принудена.
Докато се качваше по стъпалата и протягаше ръка към вратата обаче, видях, че трепери. Чувството беше искрено и предположих, че камерата няма да го улови.
Синтия сложи ръка на валчестата дръжка, превъртя я и се приготви да бутне вратата.
— Добре. Задръжте! — провикна се в същия миг младата жена с опашката, а после се обърна към оператора. — Чудесно. Да отидем вътре и да я заснемем, като влиза.
— Шегувате се, по дяволите — обадих се аз достатъчно високо, за да ме чуе целият екип — шест души плюс Паула Малой с искрящите зъби и костюм на Дона Каран, която отговаряше за видео и аудиозаписите. Паула се приближи към мен.