— Добре, край на обсъждането. Глаша, сипвай второто. Аз после ще си поговоря с теб отделно…
— Уф, господи, колко шум вдигнаха заради борша — намръщи се мъжът, който седеше в кола недалеч от блока на Глеб Борисович Богданов, и отмести слушалките. — И нито дума за това, което ни интересува.
— Почакай, ще свършат с обяда и отново ще се захванат да обсъждат книгата. — Жената ласкаво го погали по рамото. — Не се нервирай, Слава, подслушваме ги едва за първи ден.
— Забравяш, че не можем да го правим всеки ден — раздразнено отвърна мъжът. — Събират се за обсъждане два пъти в седмицата и ако днес не научим нищо, ще трябва да чакаме до събота. А после отново до сряда. Времето си тече…
— Славик, но ние имаме шанс… Ако това е самият Богданов, той може да каже нещо в телефонен разговор. Или някой да дойде при него. Разбираш ли? Трябва да подслушваме апартамента му постоянно.
— Шанс, та шанс… — ядосано повтори Слава. — Трийсет и три процента не са чак толкова голям шанс.
— Но не са и малък. Нали едва започваме, не бива преждевременно да се отчайваме.
— Ако обичаш, не ме успокоявай, Лиза. Те започнаха в дванайсет и в три прекъснаха за обяд. И какво правиха цели три часа? Отначало обсъждаха някаква идиотщина за момче и Бог, после слушаха подробен доклад за порядките и нравите в студентското общежитие на училище „Шчукин“. И толкоз. Нито една полезна дума. Така че изобщо не е ясно кога ще стигнат до същинското разследване на убийството, май още не са измислили как точно ще убият режисьора.
— Между другото, за загиналото момченце — каза замислено Лиза. — Вече съм чела някъде нещо подобно… Не мога да си спомня къде. Беше нещо преводно, май от английски… Този млад гений е банален плагиатор, използва, че хора като неговите съавтори не четат много подобна литература, имат атеистично възпитание, така че заимства идеи от модната езотерична литература.
— Абе да прави каквото ще — махна с ръка Слава, — нас какво ни засяга от кого краде идеи? Нас друго ни интересува.
— Не си прав — тихо възрази жена му.
— Защо да не съм?
— Защото, щом той по принцип краде чужди идеи, това е стил на поведение. Разбираш ли? А именно това е важно за нас. Е, какво става там?
— Ядат. По-точно, вече пият чай.
— А за какво си говорят?
— За какво, за какво… За борша, за какво друго, дявол да го вземе — тросна се ядосано той. — Дъртата съвсем е изкуфяла, повтаря ли, повтаря за милицията. Наистина ли някой може да се е опитал да отрови този Богданов? На кого е притрябвал старият дръвник?
Те излязоха заедно, както обикновено. Катерина тръгна към своята кола, Василий се заоглежда пред входа, сякаш решаваше накъде да поеме.
— Къде е твоята таратайка? — попита тя, след като хвърли един поглед на улицата и не видя познатата жълта жигула.
— Ами таратайката си е таратайка — сви рамене Вася. — Къде да бъде, ако не на поредния ремонт.
— Вася, защо не си купиш нормална кола, а? Какво, парите ли не ти стигат?
Той премълча, отново свивайки рамене.
— Просто се чудя къде ги дяваш? — въздъхна Катерина.
— Говориш, сякаш ми плащат луди пари — пресече я Василий.
— Вася, не забравяй, че моята основна професия все пак е счетоводител и умея да броя парите. Поне за една прилична кола трябваше да ти стигнат. Да не би да играеш в казино?
— Ама че го казахте, Кет, глупости. Такива ли са счетоводителските навици — да правят сметка на хорските пари?
Тя се спря пред колата, извади ключовете.
— Да те закарам поне до метрото.
Той кимна и седна на предната седалка. Всъщност до най-близката метростанция не беше далече, само пет минути пеша, и Катерина, както винаги в подобни случаи, щеше да го закара не до тази близка станция, а до „Менделеевская“, понеже й беше на път, а на него щеше да му остане да измине само осем спирки без прехвърляне.
— Имаш ли нещо за ядене вкъщи? — попита тя.
— Ще си купя. Не е проблем.
— Вася, не гладувай! Баща ти се тревожи, страхува се, че ще си докараш язва. Храниш се ужасно. Ако те мързи сам да си сготвиш, ходи на закусвалня или на ресторант.
— Откъде у вас тези богаташки идеи, уважаема Китри?
Катрин, Кет, Китри. Както и Кити, Катарина и Кето. Така тръгна от самото начало, когато преди десет години тя се омъжи за бащата на Вася. Тогава Василий беше на осемнайсет, а тя — на трийсет и две.
— Да ви наричам леля Катя е смешно, а Екатерина Сергеевна — помпозно — заяви тогава юношата. — Надявам се, че имате достатъчно чувство за хумор, за да възприемате моите собствени вариации на името ви.