— Разбира се.
— Само че тя още не е разработена, а е просто на нивото на усещане.
— Казвай, казвай — окуражи го Катерина.
— Ами… най-общо казано, животът е игра. Разбирате ли?
— Не.
— Ето вижте. Децата си играят… например на стражари и апаши. Едните са стражари, другите — апаши. Играят сериозно, напълно забравят, че в действителност са Миша, Гриша и Петя… Играта завършва с някакъв резултат, няма значение какъв. И от стражари и апаши те отново се превръщат в Миша, Гриша и Петя. И поведението им извън играта ни най-малко не зависи от това, което се е случвало помежду им, докато са играели, кой кого е убил или арестувал. И през ум няма да им мине да кажат: няма да ти дам от моята пирожка, защото теб те няма, нали те убих. Те са преживели и забравили играта. А когато след три дни отново започнат да играят, няма и да се сетят да измъчват особено жестоко някой пленник само защото вчера не им е дал да препишат задачата по математика. Тоест, докато играят, те забравят за отношенията си във връзка с реални житейски събития, а когато не играят, забравят какво е ставало по време на играта. И нашите души се държат по същия начин. Налице е тяхното съществуване в чист, така да се каже, вид. А има нещо като игра, при която те се вселяват в тяло и изживяват определен живот. При това, докато са в човешко тяло, не си спомнят за своето съществуване „в чист вид“, играят тази игра с увлечение и искрено. Както играят децата. Или както играят спортистите. Нали е ясно, че от резултата от един футболен мач в живота нищо няма да се промени, болните деца няма да оздравеят, бедните няма да забогатеят, войните няма да престанат, околната среда няма да се подобри, съпрузите няма да се върнат при изоставените си съпруги. Няма никакво значение кой е победил, кой е загубил и изобщо състоял ли се е този мач. Обаче какви вълнения! Хиляди запалянковци, да не говорим пък за играчите и треньорите, просто си губят ума, сякаш нещо съществено може да се промени. Разбирате ли?
— Разбирам — кимна Катерина. — Искаш да кажеш, че няма никакво значение дали конкретен човешки живот го е имало, или не го е имало. И ако го е имало, няма никакво значение какъв е бил той и как е свършил? Това ли искаш да кажеш?
— Ами… общо взето… почти. Да, почти. Животът е просто поредното приключение на Безсмъртната душа. Не главното приключение, не единственото, а именно поредното. Едно от безбройните. В това е същината. Поредната игра. Поредният мач. Край, Катрин, не искам повече да говоря за това. Или имате достатъчно интелект, за да ме разберете, или не, и тогава по-нататъшното обсъждане е безсмислено. Благодаря за вечерята.
Василий стана, без да дочака да й донесат сметката.
— До метрото ще стигна пеша, оттук вече не е далече.
— Както искаш — разочаровано промърмори Катерина, която не бе очаквала толкова рязко сбогуване.
— Пламенен привет на баща ми. Можете да споделите с него идеята ми, на него, като на професор и голям теоретик, ще му е по-лесно да я осмисли. Той е свикнал да размишлява за абстрактни неща. На вас, като счетоводител, ви е по-лесно да си имате работа с конкретика, голите абстракции не са лъжица за вашата уста.
Тя вече се бе съвзела след стъписването и отново се владееше.
— Е, разбира се, ти няма да рискуваш сам да обясняваш на баща си, защото в моето изложение идеята ти ще звучи много по-свързано. Аз умея не само да измислям истории, но и да свързвам краищата им, а на теб това изобщо не ти се удава.
Това не беше кавга, а обичайната за тях размяна на реплики. Именно така общуваха вече десет години, с изключение на времето, когато Вася беше в казармата. Кажат си нещо хапливо, и при това се усмихват, понякога престорено, но най-често — искрено. Между тях няма нищо недоизказано и всеки един има доста точна представа какво е отношението на другия към него. Катерина знаеше, че Вася не я обича, и това бе напълно естествено. Новата съпруга на баща му не отне нищо на Василий, напротив — разводът на родителите му спомогна да го оставят на мира и да му позволят да живее сам, към което той всъщност се стремеше. Ако баща му не се бе развел и не се бе оженил за Катерина, Васенка и досега щеше да живее с майчето и татенцето, да им играе по свирката и да си брои копейките. А най-вероятно щеше да се ожени за първата срещната, стига да не е куца или саката и да има жилище, само и само да получи възможност да живее отделно от старите. И сега щеше да се тормози с необичана съпруга и ненужни засега деца, щеше да хойка по други жени, да лъже и да се измъчва от непрестанни семейни сцени. Появяването на Катерина го отърва от подобна неприятна перспектива и Василий ценеше това. Но не я обичаше. Защото още преди проекта тя бе успяла да направи нещо, което той не бе успял.