— Смяташ, че писателите са такива… ммм… крехки натури?
В думите му прозвуча съмнение. Той май смяташе, че хората, които печелят много пари, по принцип не могат да бъдат крехки натури.
Тя не успя да отговори, защото вратата рязко се отвори и в кабинета влетя разчорленият Серьожа Зарубин.
— О, точно който ни трябваше! — радостно го посрещна Коротков. — Ние тук с Аска провеждаме съвещание по въпроса трябва ли, или не трябва, направо да питаме писателите за материалите на Нестеров. Аз лично смятам, че трябва да отидем и да ги попитаме, а най-добре да ги извикаме тук. Павловна пък смята, че още е рано, че докато нямаме твърди доказателства, е безполезно да говорим с тях. На мен ми се струва, че Богданов ще пропее веднага, той е такъв разглезен господин, че веднага си личи: животът не го е пердашил. Не е приучен към трудности и има ниска съпротивляемост на неприятности. Веднага ще си каже всичко. Славчикова я убиха, не можем да я питаме, при Василий имаше един подозрителен момент, но Стасов ни го проясни, остана само Богданов — загадката е той. Именно с него трябва да започнем. А, Серьога? Ти как мислиш?
Зарубин местеше поглед от Настя към Коротков и обратно. И кой знае защо, мълчеше.
— Какво има, Серьожа? — разтревожено попита Настя. — Какво се е случило?
— Богданов е получил инфаркт. Късно снощи някой му е съобщил за убийството на Славчикова. Станало му зле.
— В болницата ли е? — бързо попита Настя и стана от бюрото.
— В болницата е — кимна Серьожа. — В моргата. Днес следобед е починал, в четиринайсет и трийсет и две.
Ех, хем тя вчера си мислеше, че не бива да оставят Богданов сам, мислеше, мислеше… страхуваше се, че той ще научи за смъртта на Катерина и ще се почувства зле… дори се чудеше дали да не отиде самата тя при него… И не отиде. Беше уморена. Две денонощия накрак. Какъв й е Глеб Борисович? Свидетел, нищо повече. Има сума ти роднини, които биха могли да останат край него след гибелта на старата Глафира, и не беше виновна Настя, че те не са били там. Тя не беше длъжна… И беше толкова уморена… Но нима това е извинение?
Погребението на Екатерина Славчикова се състоя едновременно с погребението на Глеб Борисович, въпреки че тя бе починала два дни по-рано: съдебномедицинската експертиза изисква време. Погребаха ги на различни гробища: Катерина — на Хованското, а Богданов — на Пятницкото, до дядо му, майка му и Глафира. Настя и Сергей Зарубин дълго се съвещаваха кой къде да отиде, претегляха всички „за“ и „против“, докато накрая Сергей предложи наистина соломоновско решение.
— Ами хайде ние с теб да отидем да погребем Богданов, ще вземем и семейство Боровенко и ще отидем заедно. А при Славчикова да отиде Петюня.
— Защо? — не разбра Настя.
— Их, Павловна, липсва ти оперативна хитрост. Вече колко снимки показахме на Нестерова, а Николай го няма и няма на тях. Нужни ли са ни контактите на Петка? Нужни са ни. А какви контакти може да осъществява той, ако до него е някой от нас? Никакви. Той трябва да се чувства свободен и неконтролиран. А момчетата от управлението по собствена сигурност нека си вършат своята черна работа.
В това имаше резон. При всички положения някой трябваше да отиде на погребението на Славчикова. Убийството е разкрито, престъпниците са задържани, но нали остава открит въпросът за материалите. Ами ако са били у нея? Като нищо може човекът, който й е дал тези материали, да дойде да се прости с нея. Какво ли не се случва в живота? Ето защо едно от задължителните правила в работата по убийствата е да се установят всички, които идват на погребението. Понякога се случват такива изненади, че…
И ето че Настя, Зарубин и съпрузите Боровенко бавно крачеха заедно с тълпата, изпращаща Глеб Борисович. Писатели, издатели, литературоведи и критици. Роднини.
— Гледайте внимателно — тихичко повтаряше от време на време Сергей, — може да видите хората, които са идвали тогава при Богданов, а той не им е отворил.