И онези, които останат накрая, ще трябва да ги проверява. Интересно, колко ли ще бъдат? Сто? Двеста? Или ще й провърви и ще бъдат само двайсет? Ех, защо тя се казва Олга, а не Аелита или Виолета? Защо Нестерова не облекчи работата на детективите, защо не каза, че Олга например е имала рядко заболяване или е била в напреднала бременност? Защо винаги всичко е толкова трудно и което е най-важното — почти безперспективно? Такава огромна работа — и всичко това заради някакви жалки трийсет и три процента вероятност. А останалите шейсет и седем процента са се наместили тук на пода в кабинета на Настя, покатерили са се на бюрото, на шкафа, на касата, на перваза, вмъкнали са се в чайника и в саксията с цветето, провесили са крачка и гадничко хихикат над нейните безполезни усилия, защото знаят със сигурност: те печелят тази партия и Настя по никакъв начин няма да постигне победа.
Но Настя все още не знае как ще свърши играта и има да седи над тези списъци до изнемога, за да признае накрая своето поражение.
Глебушка Богданов започна да изявява своя литературен талант още като малък. Учителите четяха с интерес неговите съчинения, когато беше още на тринайсет, а на петнайсет — цялото училище се стичаше при стенвестника, където излизаше поредният разказ на Глебушка за живота на съучениците му. Когато стана на шестнайсет, негов разказ бе публикуван в „Комсомолская правда“, при това главният редактор дълго го хвали и му поръча да носи нови творби. По времето, когато влезе в Литературния институт, той вече имаше десетина публикации и много добри отзиви за тях. Започна да пише първата си книга още в института, като избра за тема живота на Козма Терентевич Солдатенков — книгоиздател, колекционер и текстилен фабрикант, с чиито пари всъщност в Москва е била построена болницата, носила неговото име, а впоследствие преименувана в Боткинска. В тази болница бяха работили дядото и бащата на Глебушка и изборът на темата не учуди никого. Получи се прекрасна книга и Глеб Богданов бе споходен от слава, почести и награди.
Втората си книга той реши да посвети на Михаил Василевич Фрунзе, подаде заявка в издателството, като се опасяваше, че на толкова млад човек като него може да не поверят (тоест — да не разрешат) да опише живота на изтъкнатия пълководец. Но опасенията не се потвърдиха, редакцията съгласува въпроса с висшето партийно ръководство и прие заявката. Нещо повече, дори дадоха пари на Богданов, за да замине за Туркмения, та на място да събира материал за онзи период от живота на Фрунзе, когато той командвал Туркестанския фронт.
По същото време Глебушка се сгоди за красавицата Зоя и двамата решиха да се оженят веднага щом той се върне в Москва. Богданов отсъства почти три месеца. Това беше неговото първо за двайсет и пет годишния му живот отлъчване от къщи и свободата буквално го опияни. Той се чувстваше извън опека, извън контрол и изобщо извън всичко, включително извън семейството си. Не, не го удари на гуляи, не пиянстваше и не вършеше глупости, той добросъвестно събираше материали, обмисляше ги и се чувстваше истински писател. Съвсем истински. Голям. А големите писатели, когато работят върху ръкопис, не се разсейват с глупости като семейство и любимо момиче, та дори то да е годеница. Той не искаше да му пишат и не даваше адреса си, защото на писмата трябва да се отговаря. Не се обаждаше вкъщи по телефона, а пращаше телеграми: добре съм, здрав съм, работя.
След три месеца се върна. Направо от гарата, рано сутринта, отиде не вкъщи, а при Зоя, и беше неприятно изненадан, когато му отвори братовчед му Гриша.
— Какво става тук? Как да разбирам това? — закрещя още от прага Глеб. — Какво правиш в тази къща? Да не си нощувал тук?
— Тихо! — Гриша го хвана за рамото и силно го стисна. — Зоя спи. Едва заспа. Вчера погребахме майка й.
Майката на Зоя се бе разболяла неотдавна, но сериозно, и ракът на белите дробове я бе отнесъл буквално за месец. През цялото това време до Зоя беше Гриша, защото Глеб бе далече и нямаше никаква възможност да го извикат в Москва, за да помогне, да подкрепи семейството: нали не остави адреса си и не се обаждаше по телефона. Глеб и Гриша бяха близки приятели от най-ранно детство и беше напълно естествено Богданов да запознае Зоя с братовчед си още когато започна да излиза с нея. Освен това, кого можеше да потърси тя в трудния момент, ако не братовчеда и близкия приятел на годеника си? Нали с майка й бяха сами, баща й бе загинал във войната, по-големият й брат — също, а те нямаха никакви други близки.