— Искаш ли да те набия? — предложи Льоша.
— В какъв смисъл? — слиса се Настя.
— В най-прекия. Ще те набия. Ще те удрям по главата. По тила или по темето. Искаш ли?
Той сладко се прозя и се протегна.
— А няма ли в жалкия ти репертоар да се намери нещо по-приятно? — попита тя с надежда.
— От „по-приятното“ мога да ти предложа душ, гимнастика или разходка из нощна Москва. Можем да отидем в нощен клуб. Ходила ли си някога в нощен клуб, освен по работа, ей така, за развлечение?
— Льоша, аз вече съм на възраст, когато нощем искам не да се забавлявам, а да спя.
— Да бе, и да работиш — добави той. — Е, какво избираш?
— Спането, Льошенка — радостно каза Настя и млясна мъжа си по врата. — Сега вече мога да спя. Спомних си.
Когато той спомена нощния клуб, Настя автоматично се сети за Василий Славчиков, който — по думите на семейство Боровенко и според отчетите на Стасов, обичал да посещава подобни заведения. Олга Витрук беше същата жена, с която той се срещал, която нощувала в квартирата му и която била с него, когато Василий се видял с пенсионера Галкин. Олга Витрук, редакторка в издателството, осъществяващо проекта „Василий Богуславски“. Тя случайно, наистина случайно, е открила материалите на Нестеров и ги е откраднала буквално под носа на Светлана. Не е имала и представа какви са тези материали, откъде са се взели, кой и защо ги е събирал. Просто е видяла истории, които сега, след смъртта на журналиста, не са нужни никому, но които ще помогнат на нейния ненагледен Васенка да не изглежда съвсем безпомощен в очите на своите съавтори. Обичала го е и искрено е искала да му помогне.
На сутринта Настя разбра, че не може да стане от леглото. По-точно, може да стане, краката не отказват да я държат, но всичко това е много условно, защото очите й нищо не виждат. Просто са отекли, подпухнали и не се отварят. А когато ги отвори с пръсти, тоест насила, в тях избухна такава режеща болка, че й идеше да закрещи. Настя имаше чувството, че под клепачите й някой е напъхал натрошени стъкла и ги тъпче, набива ги в очната ябълка.
Чистяков се обади в очното отделение на поликлиниката, оттам му казаха, че трябва да закара болната при тях, защото офталмологът не прави домашни посещения.
— Ама как да я докарам? — закрещя в слушалката Льоша. — Под мишница ли да я нося? Това е цяла жена, седемдесет килограма живо тегло.
— Помогнете й да стигне до колата — невъзмутимо го посъветваха оттатък.
— Тя не може да върви, пищи от болка!
— Докарайте я — последва кратък отговор. — Инак няма да можем да ви помогнем.
Освирепелият Чистяков тресна слушалката и започна да прелиства дебелия справочник „Жълти страници“, където имаше всякакви реклами, включително и за медицински услуги. Звъня на няколко места и само след половин час в апартамента влезе лекар, чиито услуги не бяха никак евтини, но пък той не искаше от Чистяков невъзможни неща.
Очният лекар погледна кошмара, който вчера все още бе едни светлосиви и дори доста красиви очи, проми ги с нещо, накапа в тях нещо друго, написа рецепта и нареди на Настя да лежи при спуснати завеси и с дебела кърпа върху очите.
— Спокойствие и тъмнина — строго нареди той, — слагате капки, промивате с разтвора, никакъв телевизор и никакви книги.
— А кога ще ми мине? — прошепна останалата без сили от болка Настя.
— Болките ще минат след трийсетина минути, очите ще останат подпухнали няколко дни. Около седмица ще трябва да носите тъмни очила, светлината ви е категорично противопоказна. И никакво напрягане на очите, надявам се, че разбирате. Не може нито да четете, нито да пишете.
— Кога мога да стана?
— Утре. Не по-рано от утре. А най-добре да полежите два дни. Нали и без това няма да можете да ходите и да правите каквото и да било със затворени очи, така че лежете. Спокойствие и тъмнина — повтори той вече от прага.
— Чу ли? — строго каза Чистяков, след като изпрати лекаря. — Ще лежиш с кърпата на лицето и ще зависиш изцяло от мен. А аз ще ти чета на глас и ще пазя спокойствието ти. И имай предвид, че ако те търсят по телефона, няма да ти дам слушалката.
— Добре — простена тя. — Льоша, а кога ще мине половин час, а? Не мога да търпя повече.
— Още двайсетина минути, Асечка.
— Няма да го понеса! Ще умра! Господи, колко боли…
Той я държеше за ръката, галеше я по главата, успокояваше я, опитваше се да я разсее с нещо, най-сетне половин час мина и обещаното от лекаря облекчение от лекарството настъпи. Режещата болка взе да утихва. Настя живна.