Отначало всичко изглеждаше просто и дори интересно. Изневиделица им се обади човекът, благодарение на когото успяха да измъкнат сина си от неприятната история и да го спасят от присъда и затвор, и ги помоли да му намерят информация за писателя Василий Богуславски. За това не беше нужно да полагат особени усилия и дори не бе ясно защо този човек трябваше да моли някого за това — той можеше със същия успех да проучи всички материали, достъпни в интернет. Това сигурно и през ум не беше му минало. Както и да е, Вячеслав и Елизавета Боровенко, без да се задълбочават в ненужни въпроси, включиха компютъра и се захванаха за работа.
Оказа се, че никакъв Василий Богуславски не съществува като физическо лице и че „Василий Богуславски“ било названието на някакъв проект и същевременно колективен псевдоним на трима автори: Глеб Богданов и Екатерина и Василий Славчикови. Нито издателството, нито самите автори бяха превърнали това в някаква тайна, те разказваха за проекта в свои интервюта и дори даваха съвместни пресконференции. И същината на проекта не беше тайна: двайсет криминални романа, чиито сюжети трябва да бъдат свързани с изкуството, шоубизнеса и средствата за масова информация. С други думи, събитията в тези романи трябва да се развиват на фона на театралното, кинематографичното, телевизионното, вестникарско-журналното и естрадното задкулисие.
— „Ние искахме интересът на читателите към тези криминални романи да бъде двоен. Не само „кой и защо е извършил убийството“, но и „как го правят“. Хората винаги се интересуват от подробности из живота на театъра, киното и телевизията, ето защо ние решихме да заложим на това“ — цитира на глас Вячеслав откъс от интервюто на главния редактор на издателството. И веднага коментира: — Поразителна откровеност! Всички знаят, че такива проекти съществуват, но никой никога не разкрива хората, които реално участват в тях. Безброй пъти съм чел книги, подписани с едно и също име, и съм разбирал, че те са написани от абсолютно различни хора, но никъде не съм намирал информация за това. А тук — моля, сложили са всички карти на масата. Как мислиш, защо?
— Мисля, че и това е елемент от рекламата за привличане на внимание — отговори Лиза. — Ние не сме такива; докато всички крият, ние действаме съвършено открито, а щом действаме различно от другите издатели, и проектът ни е различен, обърнете му внимание.
— Може да е така — съгласи се той. — Изглежда, си права. Какво пък, може да се отчетем за извършената работа.
Той посегна към телефона, за да се обади в съответния град и радостно да съобщи, че задачата е изпълнена.
— Трима значи? — замислено проточи в слушалката човекът, на когото съпрузите Боровенко бяха задължени. — Жалко.
— Защо?
— Това е лошо — не го удостои с обяснения събеседникът му. — Съберете ми сведения за всекиго от тримата. Тези имена нищо не ми говорят. След три дни трябва да знам всичко за тях.
Подобна постановка на въпроса озадачи съпрузите, но те не забравяха, че са задължени на този човек, затова сметнаха за най-добре да не се възмущават, а да направят всичко по силите си.
За три дни не успяха да свършат много, защото нямаха никакви други източници, освен интернет. Но от друга страна, свършеното не беше и малко, защото в мрежата имаше огромно количество както интервюта и критични статии, така и публикации, в които по един или друг повод се споменаваха Василий Богуславски или неговите отделни „човекочасти“.
Най-известната фигура сред съавторите беше Глеб Борисович Богданов, мастит писател, член на всевъзможни съюзи и лауреат на всевъзможни награди. Първата му книга била публикувана още през 1955 година, втората — през 1958-а, и младият автор, написал извънредно увлекателната биография на Михаил Фрунзе, веднага бил приласкан от властта. Третата книга била посветена на Софя Перовская, а след четвъртата, чийто герой бил Муравьов-Апостол, Глеб Богданов официално бил „назначен“ за главен биограф на страната. Било му позволено (разбирай — поръчано) да създаде високохудожествени животописи на хора, по които — в съгласие с тогавашната идеология — трябвало да се равнява съветският човек.
Богданов написал биографиите на Николай Островски, Феликс Дзержински, Ана Елизарова-Улянова, Глеб Кржижановски, на Менжински и Бонч-Бруевич, на Бабушкин и Красин. Както и на Максим Горки, Николай Чернишевски и Висарион Белински. Всички тези книги излизали в поредицата „Факел“ и имали една особеност, която ги различавала от много подобни животописи: били написани така, че се четели на един дъх. Глеб Богданов притежавал рядката дарба на разказвач, който умее да държи читателя в напрежение чак до последната страница. Как е съумявал да го прави, никой така и не разбрал — нито критиците литературоведи, нито самите читатели, но в крайна сметка всички оставали доволни: идеолозите, преподавателите по история и по литература, учениците и студентите.