В края на осемдесетте години на миналия век Богданов престанал да пише, вероятно търсенето на биографична литература рязко секнало. И новата поява на Глеб Борисович се случила едва през 1999 година, вече в качеството на „човекочаст“ от проекта „Василий Богуславски“.
Богданов бил два пъти женен и съответно разведен, двете му съпруги били живи и здрави, от двата брака имал две деца — син Иля и дъщеря Лада.
В биографията на Богданов всичко беше ясно и логично, освен едно: защо в продължение на десет години не е написал нито една книга? Уморил се е? Омръзнало му е? Решил е вече да не хваща перото? Възможно е. Тогава как може да се обясни участието му в проекта? Да, идеологически издържаните биографии станаха ненужни, на Богданов вече никой не е поръчвал животописи, но нали е можел да твори без поръчка, по собствено усмотрение, да пише романи, повести. Защо тогава той, който притежава уникална дарба на разказвач, не го е направил? Или все пак го е направил, но ръкописите му по някакви причини не са видели бял свят? Ако е така, какви са причините?
Екатерина Славчикова се стори на съпрузите Боровенко фигура, типична за съвременността. Икономист по образование, тя работела като счетоводител отначало в държавно предприятие, после в различни малки фирми, а сетне, един прекрасен ден, започнала да пише криминални романи. Публикуваното бе подписано с нейното собствено име, не беше използвала никакви псевдоними и не беше обвивала в тайна нищо около себе си. През 1997-1998 година бяха излезли четири нейни повести, след което, от 1999 година, престанала да твори самостоятелно и се включила в проекта „Василий Богуславски“. Омъжена втори път, от първия брак има дъщеря, от втория — двама сина. Екатерина Славчикова на драго сърце бе разказвала на журналистите много неща за семейния си живот, така че за нея имаше достатъчно информация, но на съпрузите Боровенко тя не изглеждаше интересна.
Виж, Василий Славчиков, третият съавтор на проекта, се оказа син на втория съпруг на Екатерина. Той нямаше никакво литературно минало, нищо не беше писал и издавал, така че не беше ясно защо са го взели като трети автор в проекта.
— Ами ясно, това е семейственост — сви рамене Елизавета. — Всеки гледа да приближи своите хора до яслата.
— Не, Лиза, не всичко е толкова просто — възрази Вячеслав. — Хонорарът за ръкописа не зависи от броя на авторите, плаща се за ръкописа, а не за работата на всеки. Съавторите поделят този хонорар помежду си. Какъв смисъл е имало Екатерина да взема момчето в проекта? Ако е искала да му даде пари, тя можеше да му даде от джоба си. Има нещо тук.
— Че какво може да има? Ето виж, хонорарът за книгата е например сто единици и ако съавторите са двама, те си го поделят на две, по петдесет единици на всеки. А ако са трима, им се падат по трийсет и три единици. Така че семейство Славчикови получават не петдесет, а шейсет и шест единици. Това е то сметката.
— И ти смяташ, че Богданов с лекота се е съгласил неговият дял да се намали от петдесет единици на трийсет и три? Просто ей така си е дал паричките на абсолютно чужд младеж, който не умее да пише книги и от когото няма никаква полза? Не вярвам!
— Общо взето си прав — съгласи се Елизавета. — Трябва по-внимателно да прочетем интервютата им.
Оставаха им още две денонощия от определените три и съпрузите решиха да се разделят. Вячеслав окупира компютъра, за да търси нови и нови материали за Василий Богуславски, а Лиза отиде в библиотеката и обиколи книжарниците. Върна се с шест книги: две биографии, плод на перото на Глеб Богданов, две криминалета на Екатерина Славчикова и две произведения, подписани от „Василий Богуславски“. Тя четеше бързо, така че за най-повърхностен анализ времето спокойно щеше да й стигне.
За Богданов не научи нищо ново, книгите наистина бяха увлекателни и се четяха на един дъх, но те вече знаеха това. Криминалетата на бившата счетоводителка се отличаваха с крайно любопитен сюжет, но при това, колкото и да е странно, се четяха с огромни усилия. Езикът беше безличен, лишен от каквато и да било образност и живот, фабулата изглеждаше небалансирана и всички случващи се в романа събития ту препускаха в галоп като разпенен жребец, ту увисваха и дълго замираха на едно място, будейки асоциации със замислила се костенурка. Лиза постоянно се улавяше в желание да зареже книгата недочетена, но си спомняше, че чете не за удоволствие, а изключително по задължение, и отново се захващаше за работа. Най-интересно за нея беше описанието на бита и нравите в женските изправителни колонии, както и на женските килии в следствените изолатори. Тези описания присъстваха и в двете прочетени книги на Славчикова, а конфликтите, зародили се в изправителни колонии и затвори, или създалите се там отношения лежаха в основата на самите криминални сюжети.