Василий Славчиков беше абсолютно непредсказуем. В живота му нямаше и следа от някакъв ред, прибираше се късно след полунощ, излизаше по различно време, а се случваше и по цял ден да не напуска апартамента си. Две денонощия не мръдна от студентското общежитие на театралния институт. Обикаляше някакви адреси, на които прекарваше от петнайсет минути до четири часа, развличаше се из клубове. Изобщо не „обект“, а верига от мъчителни кошмари.
Не по-лесно стояха нещата с Екатерина. Нейният съпруг, професор, както си е редно за професори, ходеше на работа не всеки ден, но пък всеки ден в осем сутринта идваше бавачка, която завеждаше на училище по-голямото момче, след което се занимаваше само с по-малкото: разходки, поликлиника и разни други места. Дъщерята на Екатерина — седемнайсетгодишна кокетка, учеше в единайсети клас и редовно отиваше на училище за първия час, обаче се прибираше… понякога след втория, понякога след четвъртия, а понякога чак в осем часа вечерта. С една дума, редовно бягаше от часове, предимно в дни, когато майка й и нейният съпруг, професорът, не си бяха вкъщи. Тоест, тръгваше сутрин като примерна ученичка, а кога се е прибрала — това никой не знаеше. Освен бавачката, естествено, която явно прикриваше девойката. Или поне не пречеше на бягствата й от училище. И самата Екатерина не живееше по график, не се забелязваха редовни посещения нито на фитнес зали, нито на салони за красота, нито на каквито и да било клубове. Тя пазаруваше в магазините, носеше дрехи на химическо чистене и пералня, веднъж отиде на зъболекар, но като цяло се оказа невъзможно да се предскаже как ще прекара близките дни и часове. С едно-единствено изключение: тя, както и Василий, в сряда и събота от дванайсет на обяд до осем вечерта се намираха у Глеб Борисович Богданов.
Виж, Глеб Борисович живееше според веднъж завинаги установен режим, който се нарушаваше само при необходимост. От девет и половина до единайсет и половина — разходки пеш. През това време вкъщи обикновено оставаше възрастната домашна помощница, която или нощуваше у Богданов, или идваше в седем сутринта и си тръгваше в десет вечерта. Старицата пазаруваше, след като писателят се е наобядвал. През цялото останало време те бяха сами в жилището.
Всеки четвъртък Глеб Борисович обядваше в ресторант „Старата Виена“ на улица „Краснопрудная“, винаги по едно и също време: от два до четири. В неделя за обяд идваше красиво младо момиче, ако се съди по външната прилика — роднина на Богданов, може би дори дъщеря или внучка. С изключение на съавторите, младата хубавица и домашната помощница, през двете седмици никой не посети Богданов. А самият мастит автор — освен в ресторанта, в който през тези две седмици той пребивава съответно два пъти — веднъж присъства на юбилея на друг не по-малко известен писател и веднъж — в телевизията в Останкино, където участва в снимки на токшоу. Разбира се, юбилеите и снимките са мероприятия, тъй да се каже, еднократни и ако ги нямаше, Глеб Борисович щеше да си стои вкъщи и да пише поредния си бестселър.
— Направихме всичко, което можахме — отчете се Слава Боровенко, когато се обади в предварително уговореното време на Николай. — Сега можем ли да се връщаме на работа?
Отговорът се оказа неочакван:
— Друг решава това. В случая ви включи Андрей Степанович и само той може да реши дали и по-нататък ще изпълнявате негови задачи. Моята роля се състои само в консултирането ви и при необходимост — в помощта ми.
— В такъв случай какво да правим сега? — мрачно попита Вячеслав.
— Обадете се на Андрей Степанович. Той ще ви каже.
Разговорът с Андрей Степанович не изясни нещата.
— Нали ви обяснявах, Слава, вие трябва да намерите материалите. А досега само сте установили кой от тези Богуславски къде живее и с кого. Това е абсолютно недостатъчно. Ако сами не го разбирате, попитайте Николай и той всичко ще ви обясни.
Този път Николай беше по-разговорчив и търпелив, докато обясняваше азбучни според него истини на тези двама толкова чужди на детективската работа хора. Инструктажа проведе вече не по телефона, а лично. Слава, който бе разговарял с Николай по телефона, си бе изградил някаква представа за него по гласа му — самоуверен младеж, може би малко по-голям от сина им Юра, непременно красив и модерно облечен, и беше страшно изненадан, когато видя ниско пооплешивяло човече на средна възраст с простовато лице.