По настояване на Николай срещата се състоя късно вечерта. Той нареди на Боровенко да дойде на уговореното място с кола, а там просто влезе и седна на задната седалка. Слава и Лиза, които седяха отпред, леко се извърнаха, за да им е по-удобно да разговарят, но въпреки това не можаха добре да огледат Николай.
— Има два начина да се изясни у кого от тримата се намират материалите. Първият е да се претърсят жилищата им. Докато с дома на Василий това ще е лесно и просто, с всички останали ще е проблемно. Богданов почти през цялото време си седи вкъщи, а при него постоянно се мотае и старицата. И у Екатерина работата е сложна: съпруг домашар, деца, бавачка, дъщеря, която бяга от училище. За да се свърши нещо качествено, са нужни най-малко три часа. Нито жилището на Екатерина, нито това на Богданов остават празни по три часа. Съгласни ли сте?
— Не знам — объркано проточи Вячеслав.
Той не умееше да разсъждава с такива категории.
— Е, как да не знаете, като самият вие преди час ми говорехте за това. Нали такива са резултатите от вашите наблюдения, не си ги измислям аз.
— Да, разбира се, прав сте, Николай — беше принуден да признае Слава.
— Вторият начин е да се подслушват разговорите и на тримата, когато се събират заедно, за да разберем кой е автор на идеите, заимствани от материалите на журналиста. Това ясно ли е?
— Ясно е — послушно повтори Боровенко.
— Значи трябва да се сложи „бръмбар“ в жилището на Богданов. Аз ще ви дам техниката, а ваша задача е да намерите човек, който ще я постави. После ще седите в колата си близо до блока и ще слушате какво си приказват вашите писачи. Някой от тях непременно ще спомене нещо. И това ли е ясно?
— Не е — намеси се в разговора Лиза. — Защо е нужно да търсим човек, който ще постави подслушвателното устройство? Мислите, че Слава няма да може ли? Той, между другото, е кандидат на техническите науки.
— Ни най-малко не се съмнявам в способностите на съпруга ви — усмихна се неприятно Николай. — А ще съумее ли освен това да подбере ключ и да отвори чужда врата, без да повреди бравата и без стопаните да забележат нещо? И да изключи алармата, ако има такава?
Съпрузите Боровенко не бяха помислили за това. И в тази секунда за пръв път ги обзе истински страх. Едно е да следиш, да наблюдаваш, без да нарушаваш никакви закони. Дори да подслушваш — това е… ами с една дума, не е голяма работа. Но да отключваш врата на чуждо жилище…
— Има още един немаловажен момент, за който вие със сигурност не сте помислили — продължи Николай като за нещо от нормално по-нормално. — Не бива някой да ви забележи във входа, където живее писателят, да се мотаете на площадката пред апартамента му и да рискувате съседите да ви видят и запомнят.
— Защо?
— Защото може да ви се наложи да влезете в контакт с Богданов под някакъв предлог и не е добре някой от съседите да си спомни как сте човъркали бравата на апартамента му. И изобщо, че вече сте обикаляли из този блок.
Да, толкова далече мислите на съпрузите Боровенко не бяха стигали.
— И къде трябва да търсим такъв човек?
— Това вие решавате. Можете дори да помолите някой познат. Важно е да не се показвате там. Но аз ви съветвам да намерите добър крадец, специалист по жилищата, той ще се справи без проблеми.
— Но къде да го намерим?! — отчаяно възкликна Лиза. — Нали вие сте милиция, бихте могли да… поне да ни запознаете с него… или не знам…
Тя окончателно изгуби контрол над себе си и беше готова да се разплаче. Гласът на Николай пък внезапно стана студен и отчужден.
— Кой ви е казал, че съм от милицията? Откъде ви хрумна?
— Но нали Андрей Степанович… Ние мислехме… — замънка безпомощно Лиза, вкопчила пръсти в ръкава на якето на мъжа си, който седеше до нея. — Нима не сте?
— Не. Андрей Степанович ме помоли да ви консултирам и при необходимост да помогна, което и правя — повтори той добре познатата на съпрузите Боровенко фраза. — И толкоз.
На другия ден Николай, както бе обещал, им предаде техниката и остави Слава и Лиза насаме с новите проблеми. Съпрузите, смазани от стоварилата им се необходимост да търсят (незнайно къде!) престъпник, дори не можеха да разговарят помежду си. Слава мълчаливо кръстосваше стаята и съжаляваше, че преди няколко години бе отказал цигарите, Лиза също мълчаливо седеше във фотьойла, подвила крака под себе си, и безсмислено дърпаше ресните на копринения шал, метнат на раменете й.
— Лилка, в каква каша се забъркахме, а? — най-сетне тихо произнесе Вячеслав. — Та това си е чисто престъпление. А започна толкова невинно… Писатели, книжки, интервюта… И през ум не ми минаваше, че ще свърши с това.