— Сигурен ли си, че работата не е сложна?
— Сто процента — изкриви си душата Боровенко, защото и той не беше наясно дали е сложна тази работа: да се влезе в жилището на писателя Богданов. Можеше и сложна да се окаже, ако бравата е прекалено трудна за отключване и охранителната система е сложна, но можеше и да е много елементарна.
— И за всичко това си готов да дадеш шестстотин зелени?
— Точно така — потвърди той.
— Тогава действаме така. За работата — сто, останалото за мен. За проста работа и сто зелени са много. И всички разплащания ще стават чрез мен. С човека, когото ще ти дам, няма да обсъждаш парични въпроси. Той е изпълнител, бурмичка.
„А за твоето безпокойство петстотин зелени не са ли множко?“ — каза си Слава, но на глас, разбира се, изрече съвсем друго.
Би било наивно да мисли, че пазарският „мениджър“ ще бъде почтен и добросъвестен. Слава и не разчиташе на това. На другия ден му доведоха човек, готов за сто долара да свърши всичко необходимо. От пръв поглед Слава разбра, че той би свършил работата и за петдесет. Определено именно толкова щеше и да получи в крайна сметка от „мениджъра“ (Слава се досещаше, че в престъпния свят за длъжността, която този човек заемаше в пазарската йерархия, има някакво специално жаргонно наименование, но не знаеше тази дума, затова наум и в разговорите с Лиза го наричаше именно така: „мениджъра“), който щеше да си присвои, освен обещаните петстотин за безпокойството, и лъвския пай от останалите пари. Но това си бяха техни работи, сами да се оправят. За Слава Боровенко най-важното беше да се изпълни задачата.
Момчето на име Мишаня беше слабовато, пъпчиво и съвсем отнесено. Веднага си личеше, че е наркоман. Абе няма значение, само да отключи вратата и да не направи някоя глупост.
Въпреки пъпките, хилавата външност и отнесения си вид, момчето се оказа съобразително. Само че поиска обяснения. Как така нищо да не взема? Защо тогава ще отваря вратата? За да сложи бръмбар? Какво е това тогава, шпионаж ли? Не, така не сме се разбирали, с ФСБ1 не ща да си имам работа, главата ми е по-ценна.
— Ама успокой се бе, Миша, няма никакъв шпионаж. В апартамента живее писател, обикновен писател, вече на възраст. Но виж сега… как да ти обясня… Разбираш ли нещо от политика?
— Ха, притрябвало ми е! — Мишаня небрежно се изплю в краката си. — Каква полза от нея?
— С една дума, аз съм журналист, водя журналистическо разследване за връзките на някои партии с уж независимата преса. А този писател се познава с всички главни редактори и има информация, че парите от партиите към вестникарите минават през него. Той е един такъв хубавеляк, почтен наглед, лауреат на какви ли не награди, изобщо никой няма да го заподозре. А аз съм сигурен, че той върти всички далавери. Но трябва да знам със сигурност. Затова трябва да подслушам за какво разговаря с гостите си и по телефона. Схвана ли сега?
Видът на Мишаня показваше, че абсолютно нищо не е схванал и изобщо не е разбрал половината думи, а другата половина не е могъл да свърже в цялостна мисъл.
— А той наистина ли е писател? Да не е някой депутат или генерал?
— Наистина, Миша, наистина. Ето виж, специално я взех, предположих, че ще попиташ. — С тези думи Слава Боровенко извади от чантата си овехтялото след многото читатели на библиотеката томче от поредицата „Факел“. Роман за живота на Николай Бауман, автор Глеб Богданов, на предната корица — фотография на прочутия революционер, на задната — снимка на писателя. — Ето, неговия апартамент трябва да отключиш. За алармата нищо не мога да ти кажа — не знам. Може изобщо да няма. Но аз затова ти плащам, да проучиш и този въпрос. Ще можеш ли?
— Че какво толкова, ще стане. — Миша отново се изплю и облиза устни. — Не ми е за пръв път. Адресчето знаеш ли?
— Разбира се.
— Колко души има в къщата?
— Двама. Писателят и неговата домашна помощница, съвсем дърта е вече. Сутрин писателят излиза на двучасова разходка, но старата през това време си е вкъщи, а когато тя отиде да пазарува, той си е у дома. Тъй че трябва да се издебне момент, когато и двамата са излезли.
— Добре. — Миша въздъхна някак особено жално и Слава разбра, че сега той ще започне да врънка за пари.
Точно това и стана.
— Ще може ли едно авансче? — с престорено равнодушие подхвърли момчето, с поглед, извърнат настрани.
Слава извади от джоба си приготвената банкнота от петстотин рубли.
— Цялото заплащане ще си получиш от него. — И неопределено махна с ръка по посока на будката на „мениджъра“. — Това не е аванс, а премиални. Само между нас.