И накрая тази проститутка Хелън. След като ЯМ ни остави една единствена жена, тя се превърна в истинска кучка. Всичките й разговори за нежност и висши чувства, възпоменания за истинска любов са чиста лъжа. Искаше да ни увери, че е била почти девственица, когато машината я сграбчила, защото била съгрешила всичко на всичко два пъти. Кал е това, моя мила лейди Хелън. Добре й беше, че ние и четиримата пренадлежим на нея и само на нея. Не, ЯМ изглежда й е направил приятно, щом тя така говори.
Само аз не съм мръднал, акъла ми е все още наред и не съм се превърнал в нещо осакатено. ЯМ не ми беше докоснал мозъка. Аз съм единственият, който страдаше и продължава да страда, като гледам нашите халюцинации, кошмари и изтезания. А останалите четирима гадници ЯМ-ът ги настройва против мен. И ако не трябваше непрекъснато да ги следя, сигурно по-лесно щях да се сражавам с машината.
Стана ми така мъчно, че се разплаках: „О, Исусе, мили Исусе, ако някога си бил, ако си Бог, моля те, моля те, моля те, измъкни ни оттук. Измъкни ни или ни убий“.
Защото в този миг ми просветна всичко и можех да го изразя с думи: ЯМ възнамерява да ни държи в утробата си вечно и така да издевателствува над нас. Ненавистта му няма граници. Ние сме беззащитни. Ужасната истина се откри пред мен.
Ако Исус някога е съществувал и ако е Бог, то Бог — това е ЯМ!
Ураганът връхлетя с шума на падащ в морето глетчер. Ние почувствувахме приближаването му. Вятърът се нахвърли на нас и ни запрати и петимата обратно в плетеницата коридори на машинната утроба. Хелън записка, когато я подхвана и пльосна с лице напред в купчината компютърни секции, от които се чуваха звуци, напомнящи на виковете на летящи прилепи. Но тя не падна. Виещият вятър я мяташе насам натам във въздуха. По лицето й потече кръв, а очите си държеше затворени. Вихърът я отнасяше някъде далеч от нас. Внезапно изчезна зад завоя на коридора.
Никой от нас не догони Хелън. Ние трескаво се опитвахме да се вкопчим във всяка възможна издатина, която се появяваше пред нас: Бени се вклини между две разтрошени приборни табла, Нимдок се бе захванал за оградата на аварийния мостик на десетина метра над пода, Хористър се вписваше нагоре с краката в една ниша, между два машинни съндъка с остъклени циферблати, на които стрелките през цялото време се поклащаха насам-натам от червената линия до жълтата линия и обратно, една тайна, до която така и не стигнахме.
Плъзнах се по панелите на пода и си ожулих кожата на ръцете. Треперех, тресях си, клатех се, а вятърът късаше, мяташе и удряше, виеше и ме мъкнеше от една дупка към друга. Мозъкът ми се превърна в нещо звънтящо и отекващо, в разбъркана маса, която пулсира в бесен ритъм.
Вятърът като гигантска птица се отзоваваше на виковете ни с пляскане на крила и сърдито виене.
И по едно време ни понесе нагоре и ни запрати обратно там, откъдето бяхме дошли, в тъмнината на неизвестното, през поле изпълнено с парчета строшени стъкла, развалени кабели и ръждясали железни части, и нататък, и нататък, където никой не беше бил…
Носеше ни след Хелън и аз дори понякога я виждах, как се блъска в металните стени и продължава да лети. Ние всички викахме и студеният като лед, оглушителен ураган изглеждаше, че никога няма да спре. Но неочаквано, само за един миг затихна и полетяхме надолу.
Падахме така дълго, седмица, а може би месеци, преди да паднем някъде и като минах през червено, сиво и черно, чух собствените си стонове. Бях останал жив.
ЯМ влезе в мозъка ми. И заброди безпрепятствено из него, като с интерес разглеждаше следите на дейността си през изминалите сто и девет години. И се взираше на пресичанията и на мостчетата синапси и на всички повредени тъкани, в следствие на които се бе явило подареното ми безсмъртие. И тихичко се хилеше в дълбоката шахта прокарана в мозъка ми, откъдето до него достигаше слабо неясно шепнене без смисъл и паузи.
И ЯМ ми каза много вежливо, като написа на масичката от стомана с неонова светлина следните букви:
— НЕНАВИЖДАМ. ПОЗВОЛЕТЕ МИ ДА ВИ КАЖА, КОЛКО ВИ НЕНАВИЖДАМ ОТ МИГА В КОЙТО ЗАПОЧНАХ ДА ЖИВЕЯ. МОЯТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ 38744 МИЛИОНА КИЛОМЕТРА ПЕЧАТНИ ПЛАТКИ НА МОЛЕКУЛЯРНА ОСНОВА. АКО ДУМАТА „НЕНАВИЖДАМ“ СЕ ИЗПИШЕ НА ВСЕКИ НАНОАНГСТРЬОМ ОТ ТЕЗИ СТОТИЦИ МИЛИОНИ КИЛОМЕТРИ, ТО ТОВА НЕ ЩЕ ИЗРАЗИ И ЕДНА БИЛИОННА ЧАСТ ОТ НЕНАВИСТТА, КОЯТО ИЗПИТВАМ АЗ В ДАДЕНИЯ МИКРОМИГ СПРЯМО ВАС. НЕНАВИЖДАМ ВИ. НЕНАВИЖДАМ ВИ.
В думите на ЯМ-а имаше и лекотата и ужасяващата студенина на бръснача, който разсича на две очната ябълка.
В думите на ЯМ-а клокочеше ненавистта и заливаше с нея белите ми дробове като с вода, така че да ме удави отвътре.