Навън е прохладно, по улицата няма никой. Пред Живкови една котка лежи под колата ми и очите й лъщят. Те лъщят по-силно от „котешките очи“, а ние все говорим за големия напредък на техниката.
Полека отворих вратата. Двайсетината крачки по двора, които ме деляха от първата нощ с Мария, започнаха да се стопяват под краката ми. Още десет, още пет — влизам в тази тиха, селска, крайморска стаичка, така отдалечена от глупавите житейски отговорности и предразсъдъци…
Но Мария се оказа долу, при хазяите. Какво идиотско усещане беше, когато отворих вратата на нашата стая и в леглото й нямаше никой. Помислих си, че е офейкала. Някои правят така — залъгват те, превърнат те във файтонджия и в последния момент се изхлузят по най-баналния начин. Както и да е, сега пък разбирам, че Живко и Мария са повече влюбени един в друг, отколкото ние с нея. Заварих ги да си играят с една парцалена топка и когато казах от вратата „добър вечер“, те едва намериха време само да ми кимнат.
Ето сега как всичко се обърна с главата надолу: на Живко майка му ни спря на вечеря и не даваше и дума да стане за отказ. Свих рамене, Мария донесе в едно торбе някакви луканки. Тя взе такова участие в подготовката на масата, че Невяна (така се казва Живковата майка) бледнееше пред нея. Хлапето цяло се тресеше от радостната възбуда. От въпросите му около колата едва вземахме думата от него. „А, няма отърване от него — каза Невяна. Луд е полудял да тича цял ден подир камионите!“ Изобщо наемалко той отново не яде бой.
Баба му много ме ядоса. Тя почти не говореше, но през цялото време охкаше скептично. Изглежда, запазваше особено мнение по въпроса „другарката ми“. На всичкото отгоре името й — баба Дона — ми действуваше на нервите. Имаше нещо много нахално в това, друга бабичка да се казва като твоята собствена, нали?
Два часа по-късно седяхме с Мария на терасата един до друг, а гърбовете ни бяха опрени в топлия зид на къщата. Хазяите спяха. Беше точно времето, когато „луната изплува“. Тук тя наистина изплуваше, тъй като тъмният хоризонт на изток беше море.
Е, мълчим срещу изплувалата луна и това си е. Слушаме транзистора и щурците. Прелестната първа нощ с Мария — ясно — отиде по дяволите. Човек не може да вечеря по този начин, в такава компания и после да изиграе всичко онова, което си е намислил набързо още на тръгване. Не знам защо. Знам само, че в момента нищо друго не може да се направи освен това, което правим, зазяпани в луната. То не е точно (онова от намеренията ми), като да вземеш лопатата и да копаеш кладенец. Невяна поне десет пъти ми беше казала: „Гошо, Гошо, късмет си имал с такова булче, да знаеш. Голям късмет!“ А на Мария разправяше: „Миче, ние с Христо първата година … И после, Миче, като се роди Живко…“ Ей такава атмосфера — цялата вечер. Мария се унесе в някакъв измислен свят, все едно заигра роля във филм. И сега още беше такава унесена, просто нямаше как да й счупя тази играчка.
Всъщност какво ли толкова има за нервничене? И на мен не ми е никак зле така, с гръб о топлия зид на селската къща. На всички ни е добре, като помислиш. И на двете баби Дони — живата и покойната, — ако можеха да ни видят така кротки и замислени в тихата нощ. Колкото за приятелите, които после трябва да лъжа, та да изляза в очите им голям герой — това е въпрос на чиста фантазия. Всъщност никой, когато му разправяш някаква история, не те пита това истина ли е или не е, само иска тази история да му е приятна.
Изведнъж чухме ритника, от който ръждивите панти на старата порта приплакаха и също като в онези романи, където героите се събират непременно на едно място, в нашия двор влезе Борю. Край високите градински метли нашият знаменит хазяин си спести едно отбиване до тоалета и се прибра долу. След малко чухме гласа на Невяна:
— Няма ли да вечеряш, Христо?
Тишина, стъпки, капак на алуминиева тенджера. Борю:
— Ти защо не спиш, бе?
Скърцане на креват, стъпките на Живко.
— Тате, днес бате Гошо иска да ме вози, пък май-ка ме бие!
— Защо биеш детето, ма?
— Ще се вози, когато баща му купи кола.
— Татко, татко, купи кола! Ние сами ще се возим. Ще караме рибата на Бургас и ще ходим с нея на бостана!
Ръмжене, стъпки, гласът на Борю:
— Я лягай!
— Не ща да лягам! Искам кола!
— Ля-гай!
— Не викай така, ще събудиш хората и ти!
— Татко бе, другите как си купуват коли!
Шамар. Познатият плач на Живко.
— Христо!
Минава доста време в пълно мълчание, ако не се смята хълцането на Живко. Това време е напълно достатъчно да се досетя, че на Христо, нашия хазяин, това „Борю“ е екзотичният прякор. И друг път ми се е случвало да подслушвам, но въобще нямам такъв навик. Само когато е много интересно. Сега беше много приятно, направо — на всичкото отгоре за пръв път, откакто се познавахме с Мария, правехме нещо наистина заедно. С изненада открих, че тя докосва рамото ми макар само с върха на пръстите си. Странно нещо, косата ми вече започна … да не се сгъстява, а още не мога да си обяснявам защо някога някое малко допиране с върха на пръстите е по-голямо и по-значително, отколкото да кажем три денонощия, прекарани заедно в някоя вила. Или съм тъп, или и в тези неща има магия, като на баба ми в най-хубавкте приказки едно време.