Нощите навътре в морето са по-истински, отколкото нощите на сушата. А и на тъмнината нищо не подхожда повече, отколкото тишината. Лодката, накъдето и да я кривнем, все цепи по жълтата пътечка от месечината. С Борю се сменяме на веслата, курсът ще е дълъг, а моторът не трябва да се чува от брега.
— Капна ли вече?
— Глупости. Мога да карам така до Одеса.
— Ячък си ти, то се вижда.
— Ти и от мене си по-як.
— Кел файда… Бре как ми се пуши, майка му стара…
— Никога ли не запалваш при тая работа?
— Няма как. Светлинните се виждат от километри, пък и огънче може да падне, където не трябва.
— Все там държиш капсулите, а?
— Тук им е мястото. До сърцето.
Веслата плясват в тишината и се чува напевно, звънко, тихо бълбукане, сякаш някой краде от дамаджана. Мускулите ми приятно са набъбнали. Напоследък все по-рядко ми се случва да върша нещо с мускули. Не мога да се сетя за по-голямо удоволствие от усещането на собствената физическа сила. Гребането винаги ми е приличало на стихотворение от Иван Вазов: „Тъй-тъй-тъй… Тъй-тъй-тъй…“ Като някоя поема, в която се разказва за красотата на прегрешението.
— Да бяхме се сменили, а, Гоше?
— Дума да не става.
— Тогаз ще ти дам капсулите у тебе. Те са в едно надупчено картонче, всяко поотделно. И са увити в три бархетни кърпи. Няма страшно.
— Абе щом ги носиш ти, ще ги нося и аз. Дай ги.
— Чакай, аз сам ще ги сложа в джоба ти.
Той провери внимателно джоба ми, след това ги намести вътре и закопча капака му.
„Тъй-тъй-тъй… Тъй-тъй-тъй …“
— Нали знаеш, акълът ти все там да е, в джоба.
— Бъди спокоен.
Наведе се ниско в лодката, изгърби се и драсна кибритка. Миг след това мирис на суха „Арда“ бодна ноздрите ми. Дигна капака на мотора, нави ремъка па шайбата и рязко дръпна. На четвъртия път моторът забръмча.
— Ява, нали?
— Ява. Ама смесвам бензина с каквото масло ми падне и …
Връщаме се. Борю пее за някаква колиба от папур, дето светели две очи и всяко от тях светело по-силно от фара на вълнолома. Казвам му:
— Живеете си вие тука, край морето.
— Чуждото яйце е по-голямо, питай всеки циганин.
Смее ми се. По-дребните звезди вече ги няма, едрите още блещукат. И небесният свят е от малки и големи. Избледнялата месечина натопи долния си край в хоризонта — да се напие с море, преди да отстъпи небето на слънцето. Тук брегът е такъв, че и на изток, и на запад все е море. Борю вади плоско шише, с бакелитова запушалка на винт.
— Дай ми капсулите.
Внимателно му ги давам. Слага ги в пазвата си, мести ги към гърба си, крие ги от възможната искрица огън, щото сега ще пушим по цигара.
Шишето не е голямо, след малко време започва да дрънчи празно по дъното на лодката. И гласът на Борю-Христо дрънчи в татуираните му гърди, докато ми обяснява, че съм имал повече, отколкото ми трябвало, че всеки човек имал повече, докато е жив и здрав. Кола, радийце, бъзикалки. Ама най-хубавото, което съм имал, била Мария. Да съм прощавал, ама имало неща, които той по-добре разбира от мен. Женицата, детенцето… Абе какво да ми разправя, всеки с акъла си.
Наближава да съмне. Май ми се спи. Усещам странно, лудо желание да видя по-скоро Мария. Мичето. Нищо не искам от нея, само да я видя. Ако тя си има един малчуган, колко ли ще трепери над него. Ще му разправя приказки, ще му крие шоколадчета и ще му казва: „Петленцето на мама …“
Утре, като ги взема с Живко, та в Бургас. На най-голямата сладкарница, в средата. Какво ти утре, то вече съмна. Ей сегичка. Въобще не ми се спи и имам страшна нова сила, напълно непозната досега.
Опъвам веслата и ми се пее до небето.
„Тъй-тъй-тъй … Тъй-тъй-тъй …“