Това се бе случило преди по-малко от шест месеца. Сега Милър следваше дирите през рядката гора към тясното поточе. Когато го пресече, в засъхналата кал можеха да се преброят пет чифта следи. Бяха толкова скорошни, че влагата още не бе попила в земята. Хората трябва да бяха минали оттук преди по-малко от половин час.
Той почувства демоните на надеждата и желанието да се размърдват в душата му. Нямаше ли да е твърде глупаво да се надява на възможността да срещне хора? Разбира се, глупаво беше. Веднъж освободени, демоните можеха да се обърнат против самия него, както това бе станало с човека в подножието на онзи хълм. Надеждата и желанието бяха най-опасните му врагове. Той не посмя да пусне духовете от запушената бутилка дълбоко в ума си.
Продължи да върви бързо по следата, сигурен, поради нарастващата свежест на дирите, че се движи по-бързо от предполагаемата група хора. Гайгеровият му брояч почукваше спокойно, доволен от ниското ниво на радиация. Хората пред него, ако бяха още живи, трябва също да търсеха пътя си с гайгер.
Всъщност беше толкова просто да оживееш. Но твърде малко хора успяваха.
Милър бе разбрал, че краят е наблизо, когато китайските комунисти започнаха голямото си нападение с амфибии против Формоза. В началото всичко приличаше на локална война. Толкова локална и толкова яростна, колкото онази малка война в Кувейт или акцията на силите на ООН на българо-турската граница.
Но това все пак бе искрата. Пактовете като верига повлякоха в конфликта държава след държава. Още не бяха използвани ядрени оръжия, но употребата им бе неизбежна.
Нюгънт Милър, хонорован професор по древна история в колежа Лоревил в Тенеси, прочете надписа върху стената и започна да складира запаси с храна в пещерите на Лоревил. Тогава бе на тридесет и осем години и откакто се помнеше, а вероятно и докато бъдеше жив, щеше да си остане горещ привърженик на пацифизма. Когато радарите за далечно предупреждение изпратиха сигнал за неидентифицирани ракети, идещи от север, Милър вече бе подготвен. Той веднага отиде в пещерите на Лоревил, входът към една от които се намираше на по-малко от миля от колежа. Бе изненадан да види, че само около петдесетина студенти и преподаватели са дошли с него. Защото предупреждението бе достатъчно ясно.
Ракетите паднаха и накараха групата да се оттегли по-надълбоко из лабиринта от пещери и тунели. След седмица ядрените атаки свършиха. Оживелите тръгнаха към повърхността.
Милър провери радиацията при входа на пещерата и установи, че е смъртоносна. Не можеха да излязат. Храната им вече свършваше и радиоактивните отпадъци проникваха в дълбочина, принуждавайки ги да слизат все по-надолу из пещерите.
След четири седмици тридесет и осем души бяха умрели от глад. Радиацията на изходите бе още твърде висока, за да може да се излезе. Милър реши да се спусне в по-дълбоките нива и да се опита да открие все още недокоснати запаси с храни. Придружиха го още трима. Останалите решиха да рискуват и да излязат въпреки радиацията.
Милър и приятелите му се спуснаха дълбоко в мрака на пещерите. Бяха много слаби и нито един от тях не бе обучен спелеолог. Двама бяха убити от каменно свлачище. Милър и още един мъж упорито се държаха за живота. Не успяха да намерят запаси с храна, но намериха поток тъмна вода и видяха в него блясъка на риби. Слепи риби, които прекарваха целия си живот в пещерите. Те се опитаха да уловят някоя, но не успяха. Минаха няколко дни, докато Милър успя да прегради една част от потока, да хване няколко риби и да ги изхвърли на брега. По това време приятелят му вече беше мъртъв.
Милър живееше до потока и изнамираше нови начини да лови риба. Отчиташе времето, колкото му бе възможно, и веднъж седмично се изкачваше мъчително до повърхността, за да проверява радиацията. Минаха дванадесет седмици, преди тя да спадне достатъчно, за да му позволи да излезе.
Никога не срещна останалите от пещерата, макар че намери труповете на някои от тях.
Навън се опита да намери хора. Търсеше навсякъде. Но силната радиация бе убила повечето оживели след нападението с водородни бомби. Много малко бяха се запасили с храна или гайгерови броячи. Всички или почти всички бяха излезли да търсят храна преди радиацията да е паднала до приемливо равнище. Без съмнение имаше и някои останали живи. Но къде? Къде?
Той търси няколко месеца. После престана да търси. Предположи, че някъде из Африка и Азия, както и Южна Америка има оживели хора. Той никога нямаше да ги срещне. Но може би някой ден щеше да намери няколко души в Северна Америка. А може би не. Но междувременно той щеше да живее.