— Можете ли да ми разкажете нещо повече?
— Не сега. Не по телефона. Опасно е. Трябва да дойдете тук.
— Какво ще кажете за утре?
— Чудесно. Утре. Утре рано сутринта.
— Десет часа?
— Добре. Десет часа. — Гласът продиктува адрес, който се намираше на Шейсет и девета източна улица. — Да не забравите, мистър Остър. Непременно трябва да дойдете.
— Не се безпокойте — отвърна му Куин. — Ще дойда.
2
На следващата сутрин Куин се събуди по-рано от обикновено. Докато закусваше с кафе и препечени филийки с масло и преглеждаше бейзболните резултати във вестника (отборът му бе загубил с две на едно след грешка в деветия ининг), нито веднъж не помисли, че може да отиде на срещата си. Дори самият израз „срещата си“ му се стори странен. Срещата не беше негова, а на Пол Остър. А кой е Пол Остър, той нямаше никаква представа.
Независимо от това след малко откри, че много успешно имитира човек, който се кани да излиза. Прибра съдовете от закуската, хвърли вестника върху канапето, влезе в банята, взе душ, избръсна се, влезе в спалнята, завит в два пешкира, отвори едно шкафче и избра дрехите си за деня. Напоследък предпочитанията му клоняха към сако и риза с вратовръзка. Куин не беше носил вратовръзка от времето, когато погреба жена си и сина си и дори не знаеше дали още му се намират връзки. Все пак откри една сред бъркотията в гардероба. Отхвърли идеята за бяла риза — стори му се прекалено официално, и на нейно място избра сиво и червено каре и сива вратовръзка. Докато ги обличаше, изпадна в нещо като транс.
Чак когато сложи ръка върху дръжката на вратата, започна да се досеща какво всъщност прави.
„По всичко личи, че съм тръгнал да излизам — каза си той наум. — Но щом съм тръгнал да излизам, тогава къде отивам?“
Един час по-късно, когато слизаше от автобус номер четири на ъгъла на Седемдесета улица и Пето авеню, той все още не знаеше отговора на въпроса. От едната му страна беше паркът, потънал в свежа зеленина, огрян от утринното слънце, с ярко очертани, пробягващи сенки; от другата — галерията Фрик3, бяла и строга, същинско убежище на мъртъвци. В един момент се сети за „Войникът и усмихващата се девойка“ на Вермеер, опита се да си припомни израза на момичешкото лице, точното положение на ръцете й, обвили чашата, и червения гръб на безликия мъж. Мислено погледна към синята карта на стената и процеждащата се през прозореца слънчева светлина, толкова прилична на онази, която го обгръщаше сега. Продължаваше да върви. Пресече улицата и пое на изток. При Медисън авеню сви надясно и на юг, после наляво и тогава разбра къде се намира.
„Изглежда, съм пристигнал — каза си наум.“. Беше спрял пред една сграда и стоеше неподвижно. Изведнъж всичко загуби значение. Чувстваше се удивително спокоен, като че онова, което е имало да му се случва, вече се бе случило.
Открехвайки вратата, която щеше да го отведе във входа, той си даде един последен съвет.
„Ако всичко това се случва в действителност — каза си пак, — тогава значи трябва да внимавам.“
Вратата му отвори жена. Неизвестно защо, Куин не го очакваше и това го сепна. Ето, нещата вече взеха да се случват твърде бързо. Преди да успее да преглътне присъствието на жената, преди да си я опише и да формулира своите собствени впечатления, тя вече му говореше нещо и дори настояваше за отговор. Стана така, че още от първия момент той изгуби почва под краката си и започна да се препъва. По-късно, когато на спокойствие щеше да премисли тези събития, той щеше да си възстанови пълната картина на срещата с жената. Но това щеше да бъде работа на паметта, а припомнените неща — той знаеше това добре — често рушат онова, което помним. Ето защо никога вече не можеше да бъде сигурен в нищо.
Жената беше трийсет, трийсет и пет годишна; средна на ръст; малко широка в ханша или може би сластна, зависи от гледната точка; тъмна коса, тъмни очи и поглед, който беше едновременно резервиран и смътно прелъстителен. Носеше черна рокля и ярко червило.
— Мистър Остър? — Колеблива усмивка; въпросително килване на главата.
— Точно така — потвърди Куин. — Пол Остър.
— Казвам се Вирджиния Стилман — започна жената. — Съпруга съм на Питър. Той ви очаква от осем часа.
— Уговорката ни беше за десет — каза Куин и погледна часовника си. Беше точно десет.
— Неспокоен е — поясни жената. — Никога не съм го виждала такъв. Просто изгаря от нетърпение.
3
Голяма частна къща в стил Луи XV-Луи XVI, строена през 1913 г. за индустриалеца Хенри Клей Фрик, в която понастоящем се помещава изискана картинна колекция, главно от европейски майстори. — Б.пр.