Рей Бредбъри
Обаждане в Мексико
А после настъпва онзи ден, когато навсякъде, навсякъде около себе си чуваш как ябълките тупват една по една от дърветата. Отначало е една тук и една там, после стават три, четири, девет и двайсет, докато не започнат да се сипят като дъжд, да трополят като конски копита по меката потъмняваща трева, и ти оставаш последната ябълка на дървото; и чакаш вятъра бавно да те освободи от окачалката ти в небето и да започнеш да падаш, надолу и надолу. Много преди да стигнеш земята ще си забравил, че е имало дърво, други ябълки, лято или зелена трева. Ще падаш в мрак…
— Не!
Полковник Фрийли бързо отвори очи и седна изправен в инвалидната си количка. Студената му ръка трескаво затърси телефона. Още бе тук! Притисна го за момент до гърдите си, примигваше.
— Не харесвам този сън — каза на празната стая.
Накрая успя да вдигне слушалката с треперещи пръсти, обади се на телефонистката, даде й номера и зачака, загледан във вратата на спалнята — сякаш всеки момент можеше да нахлуе пороят синове, дъщери, внуци, медицински сестри и лекари и да го лиши от този последен жизненоважен лукс, който позволяваше на угасващите си възприятия. Преди много дни, а може би и години, когато сърцето му сякаш го прободе като кама през ребра и плът, беше чул момчетата долу… имената им, как се казваха? Чарлз, Чарли, Чък, точно така! И Дъглас! И Том! Спомняше си! Викаха го далеч отдолу, но докторът бе затворил под носовете им и момчетата си бяха отишли. Не бива да се вълнувате, каза докторът. Никакви посетители, в никакъв случай, никакви посетители. И той чу как момчетата пресичаха улицата, видя ги, махна им с ръка. И те му махнаха в отговор. „Полковник… Полковник…“ И ето го сега сам с това сърце като малка сива жаба, тупкащо слабо от време на време в гърдите му — ту тук, ту там.
— Полковник Фрийли — обади се телефонистката. — Говорете. Мексико Сити. Ериксън три осем девет девет.
— Bueno — разнесе се далечен, но безкрайно ясен глас.
— Хорхе! — възкликна старецът.
— Сеньор Фрийли! Пак ли? Това струва пари!
— Нека струва! Знаеш какво да правиш.
— Si. Прозорецът ли?
— Прозорецът, Хорхе, ако обичаш.
— Един момент — каза гласът.
И на хиляди мили оттук, в една южна страна, в един кабинет в една сграда се чуха отдалечаващи се от телефона стъпки. Старецът се наведе напред, притиснал здраво слушалката до спаруженото си ухо, копнеещо да чуе следващия звук.
Вдигането на прозореца.
— Ах — въздъхна старецът.
Звуците на Мексико Сити в горещия жълт обед полетяха през отворения прозорец към чакащия телефон. Почти виждаше как Хорхе стои, протегнал слушалката към яркия ден.
— Сеньор…
— Не, не, моля те. Остави ме да послушам.
Слушаше рева на автомобилните клаксони, писъка на спирачки, виковете на продавачи, предлагащи пурпурни банани и портокали от джунглата. Висящите от края на стола крака на полковника се раздвижиха, сякаш ходеше. Фрийли затвори очи. Няколко пъти пое дълбоко дъх през носа, сякаш искаше да долови миризмата на месото по железните куки, изложено на слънцето и облепено с мухи като мантия от стафиди; миризмата на каменните алеи, още мокри от сутрешния дъжд. Усещаше как слънцето изгаря небръснатите му бузи. Отново бе на двайсет и пет, вървеше, вървеше, оглеждаше се, усмихваше се, щастлив, че е жив, с изострени сетива, опиващ се от цветове и миризми.
Чукане на вратата. Той бързо скри телефона под халата си.
Влезе сестрата.
— Здравейте — каза тя. — Добри ли бяхме?
— Да. — Гласът на стареца бе като на машина. Едва виждаше. Шокът от простото почукване на вратата бе толкова силен, че част от него си остана далеч в другия град. Изчака умът му да се втурне обратно у дома — трябваше да отговаря на въпроси, да постъпва разумно, да е любезен.
— Дойдох да проверя пулса ви.
— Не сега! — каза старецът.
— Никъде не сте се запътили, нали? — Тя се усмихна.
Той я изгледа. От десет години не бе излизал никъде.
— Дайте ми китката си.
Твърдите й прецизни пръсти затърсиха болестта в пулса му като шублер.
— Какво сте правили, за да се развълнувате? — настоятелно попита тя.
— Нищо.
Погледът й се отмести и спря върху празната телефонна масичка. В същия миг на две хиляди мили оттук тихо изсвири клаксон.
Тя измъкна слушалката изпод халата и я вдигна пред лицето му.
— Защо си причинявате това? Обещахте, че няма да го правите. Така си вредите най-много, не разбирате ли? Възбуждате се, говорите прекалено много. А и онези момчета, все скачат наоколо…
— Те стояха тихо и слушаха — каза полковникът. — А аз им разказвах неща, за които никога не са чували. За бизоните. Струваше си. Не ме е грижа. Бях в истинска треска, и бях жив. Няма значение, че усещането да си толкова жив може да те убие; предпочитам бързата треска. А сега ми дайте телефона. Щом не позволявате на момчетата да идват тук и да стоят прилично, мога поне да говоря с някого извън стаята.