— Съжалявам, полковник. Внук ви трябва да знае за това. Миналата седмица го спрях да не прибира телефона. Сега май ще го оставя да го махне.
— Това е моята къща и моят телефон. Аз ви плащам заплатата!
— Плащате ми, за да сте добре, а не да се вълнувате. — Тя избута количката му през стаята. — А сега, млади човече, в леглото!
Но и от леглото той продължаваше да гледа телефона.
— Отивам за няколко минути до магазина — каза сестрата. — И за да съм сигурна, че няма да използвате телефона отново, ще изкарам количката в коридора.
И избута празната количка навън. Чу я как спира долу в антрето и звъни междуградски.
Нима се обаждаше в Мексико Сити? Не би посмяла!
Входната врата се затвори.
Замисли се как бе прекарал миналата седмица сам в тази стая и за тайните, направо наркотични обаждания през континенти и провлаци, през огромни джунгли, обсипани със сини орхидеи плата, езера и хълмове… разговори… разговори… с Буенос Айрес… и… Лима… Рио де Жанейро…
Надигна се в хладното легло. Утре телефонът щеше да изчезне! Ама че алчен глупак се оказа! Спусна чупливите си, жълти като слонова кост крака от леглото и се изуми колко са изсъхнали. Приличаха на неща, които са пришили към тялото му, докато е спял, а по-младите му крака са били свалени и изгорени в пещта в мазето. През годините го бяха унищожили целия — бяха махнали длани, ръце и крака, оставили го бяха с някакви заместители, крехки и безполезни като шахматни фигурки. А сега се бяха заели с нещо по-неуловимо — спомените; опитваха се да отрежат жиците, които го връщаха назад, свързваха го с отминалите години.
Прекоси с препъване стаята. Сграбчи телефона и се плъзна покрай стената, докато не седна на пода. Обади се в централата. Сърцето щеше да избухне в гърдите му, биеше все по-бързо и по-бързо, започна да му причернява.
— По-бързо, по-бързо!
Зачака.
— Bueno?
— Хорхе, прекъсна.
— Не бива да се обаждате, сеньор — каза далечният глас. — Сестрата ми се обади. Каза, че сте много болен. Трябва да затварям.
— Не, Хорхе! Моля те! — замоли се старецът. — За последен път, чуй ме. Утре ще вземат телефона. Никога вече няма да мога да ти звънна.
Изпусна слушалката и едва успя да я вдигне, толкова силна бе болката в гърдите му.
— Хорхе! Чуваш ме, нали?
— Това наистина ли е за последно? — попита Хорхе.
— Честна дума!
Слушалката бе оставена на бюро на хиляди мили оттук. Отново с онази позната яснота се чуваха стъпките, паузата и накрая — вдигането на прозореца.
— Слушай — прошепна сам на себе си старецът.
И чу хиляди хора под друго слънце, далечната музика — някой свиреше „Ла Маримба“ — о, какъв прекрасен танц!
Със затворени очи старецът вдигна ръка, сякаш да снима някаква стара катедрала, и тялото му отново се наля с плът, стана по-младо, усети паважа под краката си. Искаше му се да каже — още сте тук, нали? Всички вие в онзи град, в часа на ранната сиеста, магазините се затварят, момчета крещят lotería nacional par ahoy! и продават билети. Всички сте тук, хората от града. Не мога да повярвам, че някога съм бил сред вас. Когато си далеч от някой град, той се превръща във фантазия. Всеки град — Ню Йорк, Чикаго, с всичките му хора, стават просто измислица, когато са далеч. Също както съм измислица и аз — тук, в Илинойс, в малко градче край притихнало езеро. Всички ние сме измислици едни за други, защото сме разделени. И затова е така хубаво да чуеш звуците и да знаеш, че Мексико Сити е все още там, че хората му се движат и живеят…
Седеше на пода, силно притиснал телефона до ухото си.
И накрая чу най-ясния, най-невъзможния звук от всички — дрънченето на зеления трамвай на завоя, натоварен с мургави, непознати и прекрасни хора, и звуците на други, които тичаха и скачаха на стъпалата му с тържествуващи викове, и изчезваха зад ъгъла сред звън на релси, за да се понесат в пламтящата от слънцето далечина, оставяйки само звука от пърженето на тортила на откритите сергии, а може би това бе просто непрекъснато засилващото се и отслабващо бръмчене по дългата две хиляди мили линия…?
Старецът седеше на пода.
Времето минаваше.
Долу бавно се отвори врата. Чуха се леки стъпки — влязоха, поколебаха се, после продължиха нагоре по стълбите. Зашепнаха гласове.
— Не биваше да идваме!
— Той ми звънна, казвам ти. Страшно се нуждае от посетители. Не можем да го изоставим.