Внезапно до тях се прилближи едър детектив с прошарена коса и сив костюм.
Детективът задърпа журналиста за ръкава. Обърна се към Джералд:
— Ей, този е от пресата. Кой го е допуснал на местопрестъпление?
Джералд стисна детектива за китката. Обясни:
— Дейвид Робинс има официално разрешение от шериф Джонатан Крейн да подпомага разследването. Желателно е да е тук и освен това има това право.
— Обади се на шефа си, приятелю. — обърна се Дейвид към детектива. — И му кажи, че ти се регулира движението.
Детективът промърмори извинение и се отнесе нанякъде.
Джералд погледна журналиста. Изглежда всеки момент беше готов на всичко. Освен това изглеждаше някак различен. Като че ли бе станал по-едър… и освен това бе облечен в нови, абсолютно гъзарски дрехи.
Стийл сръга Робинс в ребрата. Попита:
— Искаш ли да идем някъде и да опънем по едно малко? Мисля, че имаме нужда.
Журналистът не слушаше Джералд.
Попита съдебния лекар, който се мотаеше наблизо:
— Била ли е изнасилена?
Съдебният лекар вдигна лице и погледна Дейвид. Носеше сив и избелял евтин тънък костюм. Сините му очи бяха безизразни, изцъклени и при по-внимателно вглеждане — може би тъжни. Приличаха на стъклени топчета. Лицето му бе сбръчкано, подобно на кожена кесия за пари. Само че празна.
Съдебният лекар отвърна:
— Да, със сигурност.
11.
Барът бе със странен дървен интериор, напомнящ тъмна гора. Обаче част от мебелите бяха толкова меки, все едно са крадени от султански харем. Една от атракциите на бара бяха две наргилета, за по-изтънчените клиенти. От грамадните черни тонколони по ъглите леко се разнасяше мученето на Джо Кокър.
Дейвид вдигна шишето с текила. Вътре пияно до смърт се клатушкаше червейче. Дейвид напълни неговата чаша и тази на Джералд до ръба. Вече бяха изпили една бутилка от мексиканското пиене. Тази им беше втората.
Джералд се беше ухилил и изговаряше думите по-ясно отколкото като не беше фиркан:
— За какво да пием?
— Ти кажи.
Джералд метна хаотичен поглед към журналиста. Изказа се:
— Да пием за моята самотна жена и дъщеря, които не съм виждал от една година.
След като изпразниха чашите журналистът се усети:
— Разеден ли си?
— Нещо подобно. Беден-разведен — не ми се обяснява. — очите на Джери се насълзиха.
Журналистът наля отново. Реши да смени темата:
— Напоследък нещо ми става. Започнах да тренирам бодибилдинг. Почти всеки ден. Наистина качих килограми. Старите дрехи не ми стават. Купувам си нови. По-големи.
— А стероиди взимаш ли? Боцкаш ли инжекции?
— Не. Даже и витамини не вземам.
— Виж, виждал съм човек, който „взима“ анаболи редовно. Държи се горе-долу като тебе.
— Ако искаш да ме обиждаш или псуваш — давай. — засегна се Дейвид.
— Добре. Да не плямпаме повече за тебе. К’во мислиш за знаците по труповете?
— К’ви „Знаци“? Оня филм с Мел Гибсън ли?
— Не бе, тези дет днеска бяха изрязани по краката на жертвата. На к’во ти мязат?
— Не мо’а да се сетя. Май, че гледах преди години такъв филм. „Проектанта Блеър“?
— „Проклятието Блеър“ беше филма. Ма тези символи са по-различни. Хем мязат на свастики, хем като че ли и на цифри. Кат’ че ли убиецът брои нещо.
— К’во ли?
— Жертвите, Дейвид. Брои жертвите. Кат’ че ли бележи коя е поред, на краката им. Ма на някъв негов си език.
Дейвид Робинс се стегна. Придоби сериозен вид. Явно искаше да каже следващото изречение без да заваля пиянски думите.
Обяви тъжно:
— Знайш ли, Джери… Когат’ бях малък, никога не съм мислел, че възрастните се наливат толкова.
12.
Питър Ейнджъл си беше наел нова квартира и сега си почиваше. Напоследък наистина бе свършил много работа. Сега смяташе да лежи и да проспи цялата вечер. Както сам пресмяташе, бе убил най-малко петнайсет човека. Онзи смахнат журналист бе единствената опасност. Но Питър се беше справил с него. Беше му инжектирал онази течност, която щеше да го превърне в послушен роб на Злото.
Ейнджъл се намръщи. Нервно вдигна седалката на фотьойла и бръкна в кухината. Извади два еднакви пистолета „Дизърт Ийгъл“. Единият имаше заглушител, омотан със скоч.