Ейнджъл включи телевизора и намери CNN. Отново бръкна във фотьойла. Извади шишенце оръжейна смазка и цветни стари парцали.
Пит мислеше за съпругата си Жанет и за малкия си син — Ейнджъл. Липсваха му. Жанет се бе омъжила за него, понеже знаеше, че Пит е сравнително заможен и знае много начини да печели пари. Както по-късно Жанет разбра — повечето му методи бяха незаконни. Но тя живееше с Питър, беше му родила син и постоянно казваше, че го обича. Особено когато Пит й купеше ново кожено палто или скъпа сребърна дрънкулка. Тогава полудяваше от любов.
Пит реши да се обади на жена си. Набра я. Тя, разбира се, не знаеше, че той си е в града, но служи в момента на Самаел. Беше й казал, че заминава малко по работа. Ейнджъл набра Жанет.
Съпругата му вдигна. Понеже на телефона и не се изписваше номера, който я търси малко предпазливо каза:
— Да?
— Как си, Жан?
— Мило, много съм се затъжила! Къде си? Ще си идваш ли скоро вкъщи?
— Имам още някои неща да свърша, Жан. Къде е Ейнджъл? Добре ли е?
— Да ти го дам ли?
— Дай го на тати.
Ейнджъл беше на три години. Наричаше нещата по свой си начин и беше единственото същество на света, което Питър обичаше почти колкото себе си.
В слушалката се чу:
— Тати къде е? Тати кога ще вози Ейнджи на бу-то?
— Кво ста’а Ейнджи? — басовият глас на Питър бе мек, дори нежен.
— Ейнджи иска вози на бу-то. Ейнджи иска пак ходи на риба с тати… — (пауза и леко подсказване: „Кажи на тати“). — Мама ми купи неска златна гливничка.
— Ейнджи, ще те заведа на риба. Ще хванеш пак най-голямата. — обеща Пит. — Дай мама Жана.
— Мило… — чу се отново гласът на съпругата му. — Айде да си дойдеш. И двамата сме се затъжили.
— Ще си дойда скоро, Жан. Много скоро. Чао. — внезапно каза Питър.
— Чао, мило.
Едва разговорът прекъсна и мобилният телефон „Финерон“ иззвъня. Пит натисна копчето със зелената слушалка. В главата му зазвуча глас.
— Робе, — чу Питър, — знаеш ли колко души си погубил?
— Да, Господарю. — отвърна плахо Ейнджъл. — Петнайсет.
— Така. Още няколко стотици получиха по различни начини моите слушалки. И скоро ще намерят смъртта си.
— Да, Самаел. Но кучетата вече знаят. Никой не иска нашите телефони вече.
— Това е без значение. Още шест души, Питър. Трябва да убиеш още само шест души. Тогава ще се добия със сила. Със Сила, Питър. И ще Възляза на дневната светлина.
— Както кажете, Господарю. — радостно се съгласи Ейнджъл.
— Добре, робе. А сега излез навън и убий шестима. Искам тяхната кръв. Искам техните души. Искам да Изляза.
Телефонът замлъкна.
Ейнджъл зареди смазаните оръжия. Прибра шишето и смазката, откъдето ги бе извадил. От същото място извади четири пълнителя. И нож. В калъф с каишка. Сложи по два пълнителя в джобовете на анцуковото си горнище. Прикрепи ножа на прасеца си с помощта на каишката. Взе един парфюм „Гучи“, който стоеше на една лавица до телевизора. Напръска се зад ушите, около мишниците и по врата. Може би повечето хора и да не го харесваха, но Питър се къпеше ежедневно. Пръскаше се с парфюм за 300 долара най-малко три пъти дневно. На Ейнджъл му харесваше да е чист и да мирише приятно. Майка му беше научила още като малък на това. Впрочем, той отдавна не разговаряше с нея, дори и по телефона.
Питър излезе от кварирата. Внимателно заключи вратата.
И потъна в нощта.
На лов.
13.
Когато се стъмни в град Лок Хевън, улиците оредяват. Все повече хора си намират причини да не излизат по тъмно. Слуховете се разнасят бързо в малкия град. Чува се все по-често за мобилни телефoни, които носят смърт. Чува се и за убиец, който не може да бъде заловен. Слуховете растат и се преплитат вазимно.
Слуховете са лепкави и миризливи. Те носят гаден и натрапчив вкус в устата, сърбеж и кисела миризма под мишниците, болки в главата и размътване на мозъка.
Тъмно е. Въпреки това по улиците все пак могат да се видят минувачи. Някои просто не вярват в Мобилния Убиец. Други все още не са чули зловещата клюка. Има и такива, които си мислят че точно на тях не може да се случи.
Две момчета седяха на един тротоар. Играеха си с пудел на име Крис. Едното момче бе високо, добре сложено с гъста черна коса и дебели устни. Другият тийнейджър бе среден на ръст, кльощав късо подстриган блондин. Пуделът на момчетата не изглеждаше чистокръвен. Раздърпаната му козина и светлокафявият цвят намекваха за кръстоска с териер.
Дейвид Робинс крачеше по улицата, на която бяха двете момчета с пудела. Напоследък Дейвид не се чувстваше добре. Тренираше почти всеки ден и в тялото приличаше на робот. За съжаление главата му постоянно бе размътена.