„Мобилният убиец“ се огледа. Засега нямаше никой в уличката. Но имаше вероятност скоро да се появи. Ейнджъл погледна трупа със съжаление. От празната очна ябълка течеше кръв и някаква течност, подобна на белтък. Питър се отказа да извади и другото око. Избърса показалеца си в ризата на полицая. Май че под нокътя му остана част от ретина. Ейнджъл се изхили гордо.
„Мобилният убиец“ се изправи и започна бавно да се отдалечава в тъмнината. Ченгето остана да лежи на улицата.
Един мъртъв едноок пазител на Реда.
15.
Джералд Стийл си беше дал почивен ден. Беше решил да го прекара в ловно-рибарския магазин на приятеля си Дайдо Хардимут. Дайдо бе висок, слаб и синеок млад мъж с ясно изразена плешивост въпреки, че бе само на четвърт век. Твърдеше за себе си, че е най-желаният ерген в родния си град. И обичаше клюките.
Магазинът му бе малък, но уютен, пълен с най-различни ловно-рибарски вещи. И животни. Те шаваха и крещяха, най-вече папагалите. Дайдо умишлено бе напълнил една отворена кутия от шоколадови бонбони със захранка за риби. Захранката бе оформена на кръгли малки и кафяви топчета. Приличаха на шоколадови бонбони. Понякога Дайдо чепреше някои от клиентите с тях. Падаше голям (според него) майтап.
Хардимут подметна:
— Джери, с тебе не се ли мъкне напоследък един журналист?
— Да. Дейвид Робинс. Голям пичага е.
— Чух, че вчера е вкарал в болница двама тийнейджъри. От моя квартал. Пребил им даже и кучето.
— Сигурно нещо бъркаш. Робинс е пичага. Не може да направи такова нещо. Чувал ли си онази история с престрелката пред „Дама Пика“? Още оттогава знам за него, че е печен.
Дайдо се позамисли. После каза:
— Истина е. Казвам ти. Бил е облечен в черен костюм, който му е бил по-голям отколкото трябва. Видели са го.
Джералд Стийл се позамисли. Вярно, напоследък Робинс обличаше все по-скъпи костюми, които на всичко отгоре му бяха и широки.
Както Робинс беше обяснил: „Непрекъснато вдигам щанги. Качвам мускули и тялото ми расте. Затова нося нови и по-големи костюми.“
Джералд попита с интерес:
— Съгласил ли се някой да свидетелства?
— Не знам. Може да е само клюка. Така поне разправят и квартала.
— И кога е станал побоят?
— Вчера.
Джералд се замисли по-дълбоко. Чудеше се откъде напоследък Робинс има мангизи да поръчва и да сменя непрекъснато скъпи дрехи. Чудеше се също така възможно ли е Дейвид да е пребил някой?
Напоследък журналистът изглеждаше доста нервен.
16.
Залата за бодибилдинг бе голяма. Имаше огромни прозорци, боядисани наполовина в бяло. Вътре се носеше мирис на желязо. Едната стена почти бе закрита от огледала. До нея бе поставена стойка отрупана от дъмбели с различна големина. Имаше и машини и велосипеди „Кетлер“, разпръснати навсякъде. Намираха се и лостове „Елейко“ с дискове от същата марка, за тези, които искат да вдигат свободни тежести.
Дейвид Робинс стоеше сам пред стойката за клекове. Навън бе нощ. Дейвид се бе договорил със собственика на залата срещу определена сума, която плащаше в края на седмицата, да му разреши да тренира през нощта.
Робинс се гледаше в огледалото. Бе облечен в тъмносиньо анцугово долнище. Нагоре носеше светлосива тениска, поизрязана на ръкавите и врата. Вените на врата и челото му бяха изпъкнали и издути от сериите, които бе правил допреди малко.
Оставаше последната серия. На лоста бяха поставени дискове с обща тежест седемстотин либри.
Журналистът откачи лоста от стойката с пухтене и се приготви да кляка.
17.
Майкъл Малик вървеше към дома си. Той бе много дебел и висок мъж. Приличаше на затлъстял тюлен. На колана си бе закачил новата си придобивка — мобилен телефон, марка „Финерон“. Преди около половин час го бе купил на една улична разпродажба.
Малик изглеждаше доволен от новата си придобивка. Мазните му топчести бузи леко се бяха набръчкали от усмивката му.
Мобилният звънна. Очичките на Малик се присвиха подозрително. Погледна дисплея. Холограмна видеовръзка — вятър. Нищо не се виждаше. Даже не изписваше кой го търсеше. После Майкъл се сети, че за да има холограмен образ на екрана, другият разговарящ трябва да има телефон от същата марка. Малик натисна бутончето със зелената слушалка. Каза авторитетно:
— Ало?
Гласът бе на непознат, глас напомнящ за за дълбочина, лава и сяра.
— След по-малко от час те очаква смърт, приятелю. Готов ли си? Готов ли си да умреш?
Обаждането прекъсна още преди Майкъл да натисне бутончето с червената слушалка.
Питър Ейнджъл чакаше. Беше се спотаил в нощта на една по-скатана от центъра и движението уличка, която му бе харесала. Този път освен нож носеше и чук. Три килограмов. Питър отново чакаше за да убие. И отново щеше да изреже магически символ в крака на жертвата. Ейнджъл мислеше за Петер Куртен. Искаше да прилича на него.