Питър се притаи и спря да диша. Някой идваше в нощта.
Уличните лампи бяха нарядко в тази част на града. По-точно повечето бяха изпочупени и много малко от тях светеха.
Все пак Ейнджъл горе долу виждаше приближаващия минувач. Беше някакъв грамаден дебелак. Беше облечен в сивозелени дрехи. Сако и панталон, които изглеждаха готови да се пръснат под напиращите му меса. Когато приближи, Питър спотайвайки се в сенките, успя да разгледа лицето му. Мутрата му беше така оформена, че мязаше на тюлен. Ама наистина приличаше. Дори в тъмното се виждаше как горната му устна стърчи пред долната, както на споменатото животно.
Питър изчака човека да премине покрай него. После го нападна в гръб. Удари го по главата с трикилограмовия чук. Мъжът се олюля и започна да се свлича. Бавно. Ръцете му драпаха във въздуха, търесейки нещо за което да се уловят. Ейнджъл удари отново. Пак по главата. И отново. И отново.
Дебелакът падна на земята, агонизирайки. Пухтеше като духало в ковачница. Питър продължи да го удря по главата с чука. Престана, едва когато дебелакът спря да мърда. И да пуфти.
Ейнджъл започна да претърсва топлият труп. Намери голям черен портфейл, марка „Петек“. Питър се отдръпна настрани за да не се изцапа от бликащата кръв. „Странно, като цапна някой по главата, винаги тече много кръв“, каза си Питър.
Ейнджъл намери 300 долара в портмонето. Имаше и лична карта със снимка на дебелака, лежащ пред него. На снимката изглеждаше строг, замечтан и волеви. Питър се вгледа в личната карта. Мъртвия мъж се казваше Майкъл Малик.
„Няма значение кой си“, помисли си Питър. Бръкна в долнището на анцуга си и извади малък остър нож-пеперуда. „Който и да си бил, вече си само още една душа, принадлежаща на Самаел“, обобщи наум Ейнджъл.
После се зае да навива нагоре единия крачол на дебелака.
Питър трябваше да напише своето поредно послание със стомана.
Върху плът и кръв.
Домашният телефон на Дейвид иззвъня. Робинс вдигна слушалката. Беше женски глас:
— Ало, миличък? Какво правиш?
Беше Джина Гомес. Преди около 8 години Дейвид беше спал с нея двайсетина пъти. Преди около две години пак бе споделила леглото му. Един път. Напоследък обаче бе толкова надебеляла, че приличаше на някакъв неуспешен генетичен експеримент. Показван по Анимал Планет. Обаче Джина не се отказваше да го преследва и да го тормози за секс.
Дейвид излая в телефона:
— Разкарай се!
Отсреща се чу гневен вой:
— Пази си гърба!
После се чу щракване от затварянето на слушалката.
Жени. Последната година му бяха поомръзнали. Когато не искаха да се чукат с някой само заради това, че е сравнително известен; е, тогава бяха готови да го направят за едно малко уиски и един „Ред Бул“.
Всъщност от две години имаше връзка с едно момиче, което сега работеше като счетоводителка в Ню Йорк. Виждаха се рядко, едва 1–2 пъти в месеца. Родом приятелката му Ан Хардуик беше от Лок Хевън, щат Пенсилвания. Но идваше само за да се видят. Рядко.
Дейвид беше ходил до Голямата ябълка на четири интервюта за работа. Одобриха го само на едно интервю. Но Дейвид не хареса работата. Не беше свързана с писане.
Освен това Дейвид познаваше най-малко петдесет човека, които въпреки не особено големите си доходи, за нищо на света не искаха да напуснат Лок Хевън.
Дейвид смяташе, че за тях (както и за него), градчето съдържаше частица магия.
Джералд Стийл седеше в своя стар „Крайслер“ и чакаше. В колата миришеше на евтин освежител и на парафин за кожа.
Джери беше паркирал пред дома на Дейвид Робинс и го дебнеше да се покаже отнякъде. Робинс напоследък явно бе сменил номера на мобилния си. Не се обаждаше на никой. Не се срещаше с никой. Домашният му телефон също беше постоянно изключен. Ако някой заговореше Дейвид на улицата или в заведенеие, Робинс избягваше и да разговаря. Държанието му се бе променило неимоверно.
Беше близо полунощ, когато журналистът се появи. Робинс бе облечен в тъмносиньо анцуково долнище „Найк“ с бяла запетая; нагоре носеше тениска в същия цвят, може би с един тон по-тъмна. На дясното си рамо беше преметнал, малък спортен сак с неопределен цвят, също „Найк“.
Джералд подкара колата след Робинс. Дейвид в момента изглеждаше като кандидат за „Мистър Олимпия“. Беше се превърнал в културист за около три седмици. Беше станал също намусен, неразговорлив и избухлив човек. От предишният пълничък, любезен, сладкодумен и културен журналист нямаше и помен.