— Нищо не мога да направя, Майки. Фактите говорят против Робинс. Ако ние не пуснем новината, ще излезе в други вестници. И на мене навремето не ми се вярваше за Били и Моника, обаче накрая излезе истина. Аз смятам, че трябва да отразим вярно нещата. И публично да се дистанцираме от Дейвид.
Из кабинета запрескачаха реплики:
— Ами да. Напоследък наистина се държеше странно!
— И колко наедря само за няколко седмици…
— Все пак. Съучастник на мобилния…
— Тъпите куки са се сбъркали.
— Щом е пуснат за национално, значи е виновен!
Джон Дай изсумтя:
— Какво решихте колеги?
Думата взе Ивон Ламб — помощник главна редакторка. Беше мършава и суха, с лице и тяло, сякаш взети назаем от мумия. Гласът й беше звучен и писклив едновременно:
— Мисля, че трябва да пуснем новината, шефе. Ако някой е направил нещо извън закона, трябва да си понесе последствията. Независимо къде е работил, колко е добър в работата си и колко години се е преструвал на примерен гражданин.
21.
Никълъс Антъни паркира сребристия си Понтиак Solstice недалече от църквата. Изключи уредбата, от която врещеше Доли Партън.
Дейвид Робинс лежеше на задните седалки. Ник излезе от колата и се заоглежда за хора. Намираха се почти извън града и не би трябвало да има навалица.
Никълъс Антъни беше много нисък весел здравеняк с чип нос и кръгло лице с някак си ококорени очи. Обичаше да казва за себе си, че е „скучаещ милионер“. Ник винаги се обличаше много леко, независимо дали времето е студено или топло. В момента носеше кожени чехли, хавайска риза с бели и оранжеви шарки и бежови бермуди.
Църквата беше малка, но затова пък до нея имаше гробище. Свечеряваше се. Слънцето бавно се потапяше зад хоризонта. Небето имаше червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се бе сляла с бледосините облаци и бе нарисувала картина на Бош.
Ник махна на приятеля си да излезе от колата. Попита:
— Какво очакваш от Божия Дом? Какво мислиш да правиш в църквата?
— Не знам. Да се изповядам може би, да запаля свещ, или да се помоля. Прекалено много Зло събрах тези дни, Ник. Усещам, че трябва да се обърна към Доброто. И към Бог.
Дейвид се запъти към църковната порта. Беше облечен в костюм на „Карден“. Около мишниците му имаше големи мокри петна. Лицето му беше зачервено и лъскаво. По челото му се стичаха капки пот, достигаха носа и падаха на гърдите му. Беше едновременно притеснен и развълнуван. По някакъв начин го бе страх от Църквата, а от друга страна усещаше, че тя може да му донесе Пречистване и Сила.
Дейвид влезе в изповедалнята направо и без да се замисля. В отрещната ниша имаше свещеник и той дръпна мрежестото прозорче за да не притеснява изповядващия се.
Днес журналистът бе пригладил косата си назад с гел. Под нея имаше високо чело, напоследък набраздено от бръчки, въпреки възрастта му. Очите му бяха дълбоки и гледаха арогантно.
Дейвид каза:
— Благослови ме, Отче, защото съгреших. Причиних зло. Гледах и бездействах, когато друг вършеше злини. Скарах се с много люде, и съм мразен и преследван от още повече. Но ако Дяволът е свободен да твори ужас на земята, за какво тогава си ти, Господи? Моля за твоята помощ и твоята сила, понеже са ми останали съвсем мъничко вяра, надежда и любов преди да загубя и тях, и да се прегърна Мрака.
Дейвид замълча около минута. Бе развълнуван от думите, които произнесе. Поемаше си тежко дъх.
Откъм мрежестото прозорче се чу:
— Господ ще ти помогне, чадо. И Църквата също.
Дейв излезе от църквата.
Свещеникът напусна изповедалнята. Беше висок млад мъж с интелигентно лице. Свещеникът процеди замислено:
— Значи всичко, което подозирахме за Дейвид Робинс, се оказа вярно.
После бръкна под расото си и извади мобилен телефон.
Набра номера за спешно свързване с Ватикана.
22.
Питър Ейнджъл се намираше в техно клуб. Бе малко след полунощ и той се чувстваше неудобно сред толкова много млади хора. Клубът бе леко изчанчен — от тавана висяха белезници и вериги, а едно от сепаретата бе оформено като килия на затвор. Пит си търсеше жертва. Беше решил да се заяде с някой по-палав младеж и да го накара да излязат навън, уж да се разберат.
Музиката кънтеше, карайки клиентите да подскачат като изтървани. Светлинните ефекти караха лицата им да застиват в нелепи маски.
Ейнджъл се приближи до един тъмнокос релефен младеж облечен в дънки и черно боди. Беше прегърнал гаджето — си високо слабо момиче с необичайно големи, плътно начервени устни.
Питър се блъсна в младежа. Бе по-тежък от него с трийсетина килограма и го завъртя. Ейнджъл изрева дрезгаво: