— Има два слуха, които мисля че трябва да се проучат. Едната е за сериен убиец, който изрязва свастики по телата на жертвите си.
— А другата?
— Другата е за някакви клетъчни телефони от последно поколение. Нещо, което не е предлагано досега на пазара.
Дейвид преметна тлъстичката си ръка върху облегалката на дивана. Гнусливо отбеляза:
— Това за серийния убиец звучи гадно. Не искам да виждам трупове. Особено да душа около тях. Мисля да се заема с мобилните телефони. Какво по-точно им е особеното?
— Поддържат холограмен видеотрансфер помежду си. И всички други екстри, за които можеш да се сетиш. Поне това сме научили досега.
— Холограмен видеотрансфер? Искаш да кажеш като в онези филмчета „Фарскейп“ и „Вавилон 5“? Можеш да виждаш триизмерно събеседника?
— Предполагам. Досега не сме успяли да се доберем до нито един. Но според слуховете поддържат 3D връзка. Виждаш този когото говориш умален, но в три измерения. Все едно е пред тебе. Видеотелефони от последно поколение. И като цяло изглеждали необичайно. Искам снимка. А ако успееш да донесеш един — още по-добре.
Дейвид стана. Стърчеше доста над главния редактор, който продължаваше да седи зад своето бюро отрупано с телефони, компютър, принтер и естествено — факс.
Джон Лий го спря.
— Задръж малко. Къде ти е лаптопа?
— Прецака се.
— До шест дена искам статия от най-малко три хиляди думи относно скапаните видеофони, клетъчни телефони или каквото там представляват. Ако не можеш да дойдеш, по е-поща или факс. Може и като MMS. И трябва да има снимки към материала. Не ми трябват празни приказки без картинка.
— Добре шефе. Ще имаш проклетите телефони. Ама аз не съм фоторепортер. Искам бонус върху заплатата за материала и снимките.
— Дадено.
Дейвид се изправи и с иронично-почтителна усмивка излезе от кабинета на главния редактор.
Потеше се обилно. Журналистът беше симпатичен мъж със средно дълга светлокестенява коса, сресана назад и прилепена с гел. Имаше правилен нос и изрязани бръчки в ъгълчетата на устните. Очите му бяха лешникови на цвят, святкащи и проницателни; на челото имаше две едва забележими бръчици, пълни с пот. По слепоочията на Робинс се стичаха капки от същата течност.
Доколкото на Дейвид му бе известно, в родния му град Лок Хевън имаше седем или осем магазина, в които се продаваха клетъчни телефони. Той реши да навести този, за който със сигурност знаеше, че е най-стар и разположен в самия център на града.
Точно до магазина за телефони бе залепено луксозно заведение на два етажа. Казваше се „Дали“. Вътре имаше окачени репродукции на Дали, изкусно направени от местен художник. На Дейвид му се струваше, че клиентите на кафенето са го зяпнали през широките панорамни стъкла. И че знаят всяка негова мисъл, както и защо е дошъл да разпитва.
Магазинът бе не особено голям, но добре обзаведен. Стените бяха боядисани в светлосиньо, а едната беше превърната във витрина с многобройни полици. През стъклата й се виждаха най-различни модели телефони, а също и калъфчета, стойки и всякакви други джаджи. В магазина миришеше на новичка пластмаса.
Имаше двама едри продавачи, които явно сериозно се занимаваха с бодибилдинг. Дейвид се обърна към единия от магазинерите:
— Извинете, доколкото разбрах, преди известно време сте продавали много евтини мобилни с холограмен видеотрансфер?
По-ниския от двамата поглади почти плешивото си теме. Каза:
— Да, продавахме. Имахме клетъчни с холограмна видеовръзка.
— И колко струваха?
— Доста. Около седемстотин долара парчето.
— Пазите ли някакви фактури? Интересува ме точната цена и фирмата, която ви ги е предоставила.
По-едрият продавач се намеси в разговора:
— Кой се интересува? Не ми приличаш на ченге. Данъчен ли си?
Робинс показа журналистическата си карта. Грамадният магазинер я разгледа. Имаше черна лъскава коса и бузесто безизразно лице. Черните му очи гледаха намръщено и като че ли приличаше на сърдит язовец.
Дейвид поясни:
— Правя разследване за официалния градски вестник.
— „Ню Лайф“ ли?
— Да. Има подозрения, че има нещо незаконно в тези телефони, които на всичко отгоре предлагат и холограмна видеовръзка.
По-едрият магазинер се замисли за момент. Носеше бяла тениска, която му бе тясна в раменете, гърдите му леко висяха като на жена.
Изломоти:
— Слушай, приятел, не искам да пишат глупости по вестниците за моя магазин. По-добре си тръгвай, ако няма да купуваш нищо.
По-ниския, почти оплешивал продавач се усмихна неловко. Ако Дейвид не знаеше, че е женен, заради честите му усмивки моментално би го обявил за гей.