5.
Питър Ейнджъл натисна три пъти бутон „6“ на мобилния си телефон „Финерон“. Нокога досега не беше търсил Самаел, но това му се струваше единствения логичен начин.
— Кажи, Питър… — прохриптя слушалката.
— Самаел… Страх ме е.
— Защо?
— Онзи Дейвид Робинс, Господарю. Не мисля, че вече е човек. Мисля, че беше грешка да вливаме в кръвта му онова нещо. Сега изглежда по-силен и по-мускулест от всеки мъж, който някога съм познавал или виждал.
— Онова нещо отдавна не е в кръвта му. Той е пречистен с Копието на Съдбата. Едни мои врагове го прободоха леко в шията с копието на Свети Мавриций и нашия серум изтече през раната. Сега вече Робинс не може да бъде друг, освен слуга на Светлината.
— А защо изглежда толкова силен и бърз?
— Защото вече е обсебен от Доброто. Защото тренира пет пъти в седмицата. Докато ти всяка нощ пиеш различен алкохол.
— Няма да живея вечно, Самаел…
— Обещавам ти го. А Робинс може и да живее. Освен ако ти не погубиш жалкия му животец!
— Затова те потърсих, Самаел. Не съм сигурен, че съм достатъчно силен да го надвия. Искам твоята помощ и твоята сила. Нещо, което ще ме направи по-могъщ от останалите.
— Имаш я, Питър. Излез и стой гол цяла нощ под пълната луна. Имаш думата ми, че всяка вечер ще ставаш все по-силен от залеза до самия изгрев. На сутринта ще разполагаш с нормалната сила на обикновен човек.
— Благодаря, Самаел. — трогнато каза Ейнджъл.
— Има още нещо, Питър. Ще бъдеш още по-силен в гробище, на място, където е извършено убийство, или там където някой е умрял насилствено. На всички такива места.
— А църквите? До някои църкви има и гробища.
— Църквите са техни, Питър. Избягвай ги ако можеш. Избягвай ги отдалече.
Беше трета нощ след пълнолуние. Луната светеше все така силно, причинявайки безсъние и какви ли не други поразии. Вече втора вечер Дейвид Робинс излизаше със собствената си кола да търси Мобилния Убиец. Предната нощ онзи бе удушил единайсет годишно момиченце и в града вече се развиваше масова психоза. Джералд Стийл бе настоял (по телефона) заедно да излязат да търсят, но Дейвид категорично бе отказал. Нещата вече не бяха дори лични. Враждата се бе превърнала в битка.
И Дейвид трябваше да го намери и да го спре сам.
Поне полицията бе спряла да преследва журналиста. Охранителните камери на бензиностанцията, където стана престрелката, донякъде го бяха реабилитирали. Шерифът Крейн все още го подозираше. И му бе забранено да излиза от града до изясняване на случая.
Дейвид и не мислеше да бяга. Трябваше да стои тук и да търси Мобилния.
Притеснен за най-близките си приятели, ги бе посетил лично и ги бе помолил да заминат някъде за известно време. Стенли Кост го послуша и замина за Маями. Ник Антъни замина за Хаваите. И без друго беше решил. Неговите точни думи бяха: „Време ми е да си пека дупенцето поне месец. Стига толкова бачкане“.
Макар че с Джералд се познаваха отскоро, Дейв предупреди и него. Напразно. На няколко пъти засече колата на Стийл из града. Детективът естествено отрече да го е следил. Заяви просто, че и той търси Мобилния.
6.
Питър Ейнджъл се срещна с Робърт Мафей в мазето на последния. Там бе тъмно и студено, имаше паяжини и капани за мишки: изглежда на Мафей му харесваше миризмата, защото не остраняваше вече уловените животинки от капаните.
Робърт бе висок над шест фута, със свръхтесни рамене и несъразмерно изкривено тяло на кроманьонец. Много рядко се бръснеше и още по-рядко се подстригваше. Ето защо лицето му представляваше една топка от преплетени косми, които се разреждаха само там където имаше две черни бляскащи очи.
Двамата мъже седяха на две плетени тръстикови столчета. Помежду им имаше също такава масичка. Върху нея лежаха шест мобилни телефона, марка „Финерон“.
Робърт възкликна:
— Знаеш ли тези телефони са същия като този, дето си го купих наскоро. Същата марка.
— Да. Знам.
— Един глас ми се обади по мобилния и ми заповяда да се срещна с Питър Ейнджъл, и да правя каквото той ми нареди.
— Ами какво да ти кажа, аз съм Мобилния.
— Ти си Мобилния Убиец?!
— Да. Аз съм.
Робърт се протегна:
— Човече, дай да ти стисна ръката. Аз съм голям твой почитател.
— Убил ли си някой досега?
— Само животни. Обаче го правя редовно. Страх ме е да започна с хора.
— Добре. — Питър посочи телефоните. — Ще можеш ли да ги заредиш?
— Искаш да напълня слушалките с взрив? Разбира се.
— Не само това. Трябва да могат да гръмнат, когато им позвъня.
— Всичките шест ли?
— Аха.
— Малко ще е трудно, но ще се справя. Нали знаеш, че с това се занимавам?