Робинс и Стийл седяха в едно от най-забутаните квартални кафенета във Лок Хевън. Умишлено бяха избрали мястото — не искаха никой да им досажда. Освен тях нямаше други клиенти в кафето.
Джералд бе облечен в един от любимите си бежови спортни панталони; нагоре носеше сива и много широка тениска; под нея рамото му беше превързано. Робинс носеше зеленикавосив панталон, с два номера по-голям отколкото трябва. Под панталона му имаше превръзка. Куршумът бе влязъл през мускула и излязъл, за щастие без да закачи артерия или кост. Нагоре Робинс бе облечен в лъскаво черно боди, опънато по огромните му мускули.
Есента сякаш искаше тази година да дойде по-рано. Хладът във въздуха леко подтискаше настроението. Джералд Стийл попита:
— Какво ще правиш сега, Дейвид?
— Искаш да кажеш — какво ще правиме сега, Дейвид?
— Защо включваш и мене? — весело се възмути Стийл. — Аз ще си взема болничен и ще го прекарам на Маями. Така като гледам и ти си ранен. Защо не дойдеш с мене?
— Защото двамата с тебе, Джери, имаме още работа.
— Работа ли? Каква работа?
— Млъкни и помисли малко. Ще се сетиш.
Джералд замълча за момент — нещо което не обичаше да прави. Двамата сериозно и с предварително уговорено сърбане и мляскане отпиха от кафетата си. Замислиха се.
Аутопсията на Питър Ейнджъл бе показала, че е имал имплантиран в мозъка си чип за директна връзка с мобилен телефон.
Технологията бе напълно непозната. Тепърва щеше да се разучава. Експертите дълго щяха да умуват дали Ейнджъл си е бил луд, или чипът в мозъка му е имал някакво психотронно влияние.
Рогът, с който Мобилният Убиец бе въоръжен, също бе подложен на непрекъснати изследвания. Учените успяха да разберат само, че е органичен. И че е кост. От неизестен досега животински вид.
Телефоните марка „Финерон“ пък съдържаха абсолютно непознати технологии. Експертите постоянно бърничкаха двата екземпляра, които Робинс им бе дал и се опитваха да разберат нещо от устройството им.
Но имаше поне още няколко стотици телефона „Финерон“. Които продължваха да работят. И предупреждаваха всеки техен нов собственик за престоящата му смърт.
Джери възкликна:
— Телефоните! Искаш да издирим телефоните, нали?
— Позна, Джери. Между другото, предполагам дори ти си зацепил, че думата „Финерон“ е анаграма на „Инферно“. Ще трябва да ги унищожим един по един. Ще трябва да прочистим града от мобилната смърт.
— Добре. — съгласи се Джери. — Ама как да го направим?
— Не знам. Освен това има още едно нещо, което трябва да направя.
— Какво?
— Трябва да върна Копието на Съдбата на Ватикана. На мен няма да ми трябва повече.
Стийл се замисли. После каза:
— Не мислиш ли, че трябва да дойдат да си го вземат? Така както ти го донесоха?
— Не знам. Нямам представа. Между другото, аз го нося в мене.
— Ти полудял ли си? И не стърчи ли?
— Това е само острието. — обясни Робинс. — Ти какво, дървена дръжка ли мислиш, че съм му сложил?
— Не. Ама пак трябва да е дълго поне един фут. Къде си го сложил. — Джери се захили мръснишката. — Да позная ли?
— В панталона е. Нарочно съм пуснал бодито отгоре. Да го закрива.
— Поне някаква ножница измисли ли му? Да не се порежеш.
— Не. Не съм му слагал ножница. Нали си има златен обков.
Един едър пълничък плешив мъж с кристално сини очи седна на съседната маса. Разгърна вестниците, които носеше на масата. Огледа се за сервитьор, но кафенето бе на самообслужване. С достолепна походка и леко разперени ръце, мъжът отиде до бара, взе си една бутилка „Будвайзер“ и седна да пие. Взе единият от вестниците и се зачете. Излъчваше пълно спокойствие.
Робинс се размърда неспокойно на стола.
— Джери, Копието на Съдбата се затопля. Света краво, почна да пари!
Стийл изгледа неразбиращо.
— Това друг начин да кажеш, че ти пари на задника ли е?
— Не, бе. Наистина. Хвани го, че ще ми изгори кълката. Някой гледа ли насам?
И двамата се огледаха. Почти не се забелязваха хора. Беше неделя и явно заради гадното време, на никой не му се излизаше.
Дейвид подаде на Джералд Копието на Съдбата под масичката. Джери замалко не го изпусна. Възмути се:
— Вярно, наистина пари. Ще го изтърва. Пускам го на земята.
Джери официално беше презвитерианец, но по принцип не почиташе, която и да е религия.
— Леко. — посъветва го Дейвид. — Да не се чуе дрънчене.
— Добре. Сега ще го настъпя с обувката да не стърчи.
— Недей. Това е свещен предмет.