— Какво всички да го гледат ли? И да ни помислят за индианци?
— Забранявам ти да го настъпваш. Остави го да си лежи на земята.
Дейвид се замисли. После каза:
— Откъде-накъде ще се нагорещява? Мислиш ли, че иска да ни покаже нещо?
— Дейви, съвсем си се чалнал. Ти мислиш, че Копието на Съдбата иска да ни покаже нещо!
— Да. Мисля, че се нагорещява, понеже онзи тип на съседната маса има нещо в него.
— И какво?
— Сега ще видиш.
Робинс стана и отиде до мъжа на съседната маса. Човекът вдигна глава от вестника и загледа запитващо Робинс.
Дейвид попита с най-учтивия си тон:
— Извинете, каква марка мобилен телефон имате?
Мъжът отвърна:
— Всъщност аз ползвам два. — в сините му очи се виждаше недоумение.
— Извинете ме за любопитството. Какви марки са?
Мъжът посочи мобилния с алуминиев корпус, който висеше на врата му. Поясни:
— Този е „Алкател“. Другия телефон, който ползвам, е някаква неизвестна марка — „Финерон“. Купих го наскоро от един магазин за телефони, понеже имаше промоция. Все пак защо питате?
Дейвид бръкна и извади портфейла си. Каза:
— Искам да купя вашия „Финерон“. Предлагам ви осемстотин долара за него.
— Осемстотин? Аз го купих за шест стотачки и малко отгоре. Каква е уловката?
— Няма уловка. Добре, предлагам ви хиляда. С тези пари можете да си купите новия модел на „Самсунг“ — Т 1003.
Плешивият мъж помисли и каза:
— Дадено. Да видя парите.
Дейвид му преброи хиляда долара, с което окончателно изпразни портфейла си. Взе телефона и се върна при Джералд Стийл.
През това време пълничкият мъж си изпи бирата почти на екс и после бързо си тръгна. Явно се бе изплашил Дейвид да не поразмисли относно сделката.
Робинс се върна и седна на масичката срещу Джералд. Въздъхна тежко:
— Ще трябва да издействаш специално разрешение от ФБР за конфискация на телефони марка „Финерон“. Иначе ще се разоря.
— Добре. — съгласи се Джери. — Ще издействам. А ти няма ли да унищожиш проклетото нещо?
— След малко, като си изпием кафетата.
Дейвид се сети:
— Къде е Копието?
— Вдигнах го и го държа под масата. Нали е свещен предмет и не трябва да лежи на земята. Освен това вече поизстина. Ще си го прибереш ли?
— Дай го. Сигурен ли си, че не пари?
— Да. Можеш да си го вземеш.
Дейвид без излишни движения и като се оглеждаше, внимателно прибра Копието на Съдбата. Затъкна го странично на кръста си, до лявото бедро. Както се носи меч.
Джералд се разбърза:
— Хайде да тръгваме.
— Къде?
— Да намерим останалите шестотин телефона.
— Не мислиш ли, че първо трябва да помолим някой да ни помогне.
— Не. Има неща, които човек трябва да свърши сам.
Дейвид се замисли. После попита:
— А Копието? Ако успее да ни помогне да намерим останалите дяволски джаджи, как ще го върнем?
— Ватикана има 175 мисии из света. Все ще открием някоя.
Дейвид и Джери станаха едновременно.
Дейвид възкликна:
— 175 мисии из целия свят. Освен това, помисли си колко католици считат за нормално да се изповядват редовно. Ето откъде Ватикана знае толкова много. Виж ти, Бог бил навсякъде.
— Дяволът също е навсякъде Дейвид. Най-вече в нас самите.
Двамата тръгнаха към белия „Крайслер“ на Джери, който беше паркиран наблизо. Внезапно от джоба на Дейвид Робинс се дочу звън.
Беше мобилният от прокълнатата марка.
Дейвид извади телефона и внимателно го постави пред задната дясна гума на „Крайслера“.
Джери попита:
— Защо там? Защо не го сложи пред предната?
— Защото така не можем да поднесем или да завием накриво като потегляме. — обясни Дейвид.
Джери се ухили мръснишки. След това запали двигателя.
Миг преди „Крайслера“ да потегли и гумите му да размажат слушалката, телефона започна да звъни. Все по-силно и по-силно.
Сякаш крещеше в агония.