Дейвид обеща:
— Няма да пиша за твоя магазин. Интересуват ме хората или фирмата, които са ви оставили тези джаджи за продаване.
— Съжалявам, мой човек. Това е фирмена тайна, за която могат да питат само данъчните. А сега би ли си тръгнал, че магазина е тесен, пък взеха да се трупат клиенти. Довиждане и приятен ден.
Дейвид се замисли какво би направило продавача по-сговорчив. Може би една двайсетдоларова банкнота? После Травис се усети, че продавача всъщност сам си каза от кого има страх.
Журналистът излезе от магазина и се отправи към колата си, паркирана наблизо. Един бял, възстаричък, почти древен „Шевролет“. Всъщност ако не го закараше скоро на автомивка, можеше спокойно да го нарича мръснобял.
Дейв отвори жабката и извади от нея своя мобилен. Бе „Нокиа 6550“, металически сив, а на гърба прозрачен. Потърси в паметта му номера на един много добър негов познат. Работеше в данъчното.
Травис заговори бавно в слушалката:
— Здрасти, Тиъдър. Как си? Искам да те помоля за нещо много важно.
2.
Тони Блеър се качваше на мотора си — едно „Дукати“ в бяло и синьо, когато някой го потърси на мобилния. Тоби приближи тежко слушалката към лявото си ухо. Представяше си как изглежда отстрани на мотора — едновременно страшен и силен, и винаги готов за някоя извънредна свалка.
От клетъчния телефон се чу глас. Беше стържещ и басов. Долавяше се и нещо подигравателно. Тони за пръв път чуваше подобен глас.
— Докато нощта привърши, ти ще бъдеш мъртъв. Не се качвай на такси и не позволявай на такситата да се качват върху теб.
Тони изкрещя, издразнен:
— Да ти го навра, откачен!
След това погледна телефона, да не би случайно да е изписан номера на смахнатия, който му бе звъннал. На дисплея пишеше само:
„КРАЙ НА ОБАЖДАНЕТО“
Мобилни видеофони „Финерон“ H 666
Работна честота в MHz 966/1866/1966
размери в мм 86/66/26
тегло 66г
батерия S/lon
време на изчакване 666 часа
режим разговори 6 часа
дисплей цветен холограмен 66 хиляди цвята
памет 6 МВ, 6000 номера
холограмна видеовръзка
полифонични мелодии, 2 холограмна камери с автоматично лазерно насочване, WAP, календар, органайзер, часовник, аларма, HMS, 6 игри и възможност за допълнителни, Bluetooth, Infrared
Дейвид Робинс седеше в колата си и замислено въртеше две листчета. Едно беше снимка с техническите характеристики на телефони „Финерон“. Другото представляваше копие от фактура за продажба на клетъчни телефони. Неговият приятел от данъчни служби — Тиъдър Хауърд, бе направил проверка на магазина. Бе иззел фактурата поради сериозни съмнения за търговия с крадени мобилни телефони.
Документа не изглеждаше съвсем изряден. В него не се посочваше точното количество мобилни, оставени за продажба. Пишеше само, че комисионната на продавачите е 30%. И че продажната цена за бройка е 660$.
Все пак имаше име на фирмата, разпространяваща безумно евтините мобилни с холо трансфер. Казваше се „Финерон“. Адресът й бе на бул. „Дюк“ 30 във Лок Хевън. Телефон за контакти не бе отбелязан. И-мейл или уебсайт също.
Значи все пак тая скапана фирма имаше някакъв офис в града. И то в широкия център. Адресът беше на около десетина минути път от мястото, където в момента се намираше Дейвид.
Травис запали колата и потегли. Трафикът отново беше напълно ненормален, както се полагаше за делничен ден. Колите, които Дейвид задминаваше, сякаш имаха шофьори — членове на „Ал-Кайда“.
Градският часовник на Лок Хевън се извисяваше безмълвно в самия център на града. Един черен, стар и мрачен брояч на Време.
3.
На номер 30 на булевард „Дюк“, Дейвид откри дървена врата. Отстрани бяха налепени стикери на фирмите, чиито офиси се намираха на този адрес.
Журналистът огледа рекламите. Най-голямата бе на фирма, продаваща печати по поръчка. Имаше и няколко по-малки — агенция за преводи и емблема с формата на щит на някаква охранителна служба.
Фирмения знак на компания „Финерон“ бе тризъбец, увиснал над трепкащо пламъче. Офисът се намираше на третия етаж.
Дейвид натисна за всеки случай дебелата дървена порта. Бе заключена.
Дейв се потеше обилно. Ако не изглеждаше винаги толкова сериозен и намръщен, можеше да бъде считан за красавец. Долната му челюст мъничко се издаваше напред когато стиснеше зъби, както сега. По слепоочията му се стичаха капки пот. Чувстваше се напрегнат. А някъде вътре в себе си усещаше далечни, но осезателни пристъпи на параноя.
Робинс започна да натиска един от звънците, подредени вдясно от вратата. Върху някои от тях имаше табелки с името на офиса, с който можеше да се говори по домофона. Журналистът се приготви да каже, че е клиент.