Имаше почти няколко минути, докато Питър Ейнджъл започне да убива.
7.
Кабинетът на главния редактор Джон Дай бе заключен. Вътре освен шефът на вестник „Ню Лайф“ се намираха Дейвид Робинс и дебеличък детектив. Ченгето беше облечено в индиговосин панталон с много джобове по крачолите и черна фланела с бели шарки на корема.
Главният редактор седеше зад огромното си бюро и се мъчеше да се оправдава:
— Не мога да ти дам отпуска. Трябва да продължиш да разследваш случая с холограмните видеофони. Дори ФБР има нужда от теб.
— Каква точно? Малка или голяма нужда? — невинно попита Дейвид.
Детективът се намеси в разговора. Беше едър и топчест. Черната му коса бе къси подстригана, а очите му бяха мънички, но с дълги мигли и странно живи. Говореше бързо и леко пискливо.
— След снимките на престрелката пред „Дама Пика“ вие добихте популярност, господин Робинс. Доста хора ви се възхищават. И биха споделили с вас неща, които биха премълчали пред полицията. Лично кметът на Лок Хевън е разрешил вие да помагате на разследването. И моите шефове мислят така.
Журналистът зяпна недоумяващо. Попита:
— Кой сте пък вие? И какво точно искате от мен?
— Аз съм Джералд Стийл. Специален детектив съм от Федералното Бюро. Изпратен съм да разследвам няколкото убийства във вашия град, станали напоследък. И искам да ми помогнете.
— ФБР ли казахте? Какво общо има Федералното Бюро с нашия смотан град?
— Ще ви кажа по-късно. Когато заработим заедно.
— Съжалявам, но аз пиша статия за новото поколение холограмни видеофони.
— Оказа се, че има връзка между убийствата и тези телефони.
— Не мога да ви помогна. Дойдох при шефа само за да си взема отпуска.
Главният редактор се навъси зад дебелите си очила:
— Казах ти, че не мога да ти дам отпуск.
— Шефе, не искам да се занимавам с този случай. Всичко почна да става прекалено откачено.
— Моля те, Дейв. Ти си единствения, който трябва да го разследва. Ти си най-кадърния и най-популярния от екипа. Можеш да станеш герой, ако разкриеш нещо. Помисли за славата. Помисли за парите. Помисли за града.
ПОМАГАЧИТЕ
1.
Мъжът, който седеше срещу Питър Ейнджъл изглеждаше наистина отнесен. Гледаше някак настрани, примижавайки от следобедното слънце. Тъмнорусата му коса стърчеше като избухнала, а сините му очи по някакъв начин издаваха склонност към пиромания. Беше облечен в сивозелена фланела поръбена с шев по раменете. Надолу носеше тъмносив анцуг „Найк“ и бели маратонки с неопределена марка.
— Къде е пратката? — попита Ейнджъл.
— В десния ми джоб. — отговори мъжът. — Разработен е специално от няколко учени мъже, които почитат Самаел.
— И за какво служи?
— Течността е специална. Прави зъл всеки, на който се инжектира. Все още не е тествана. Самаел нареди да я изпробваме върху онзи тип — журналиста.
Двамата мъже седяха в едно кафене с бели пластамси и тъмносини пластмасови столове. Беше наполовина пълно, но тяхната маса бе най-далечна и никой не можеше да ги чуе.
Ейнджъл се поинтересува:
— Приятел, защо говориш като сектант? А, да исках да те попитам — защо си пропътувал 210 мили за да ми донесеш нещо, което ще накара някакъв скапан журналист да мине на наша страна?
— Виж, има много хора, които почитат Самаел и те говорят като мене. Това, че ти неговият най-приближен, не ти дава право да го пребрегваш. Както и да е. Аз съм Куриер. Това ми е работата — да пътувам. Освен това ако разработката е успешна, всеки на който се инжектира, ще почне да се покланя на Самаел. Това нещо променя хората.
— Толкова ли е важен онзи тип?
— Не ми казаха всичко, но от това което разбрах, Дейвид Робинс е човек със особено значение.
— Добре, дай ми течността, а аз ще се погрижа да я инжектирам на онзи боклук.
Питър гледаше безизразното яйцевидното и остро лице на куриера. Очите му шареха и в тях святкаха мини, барут и съзнанието на една откачалка. Куриерът подаде под масата една добре запечатана епруветка. Течността в нея бе зеленикава и фосфоресцираща.
Ейнджъл внимателно я прибра във вътрешния джоб на черното анцугово яке.
Отбеляза:
— Радостно е да знам, че има хора, които ми помагат.
— Не сме много, но вършим работа. — скромно изрече куриерът. — Тук, във вашия град има още един Помагач. По-късно ще му се обадиш за да те снабди с оръжие.
— С удоволствие. — замечтано каза Питър.
2.
Джералд Стийл шофираше внимателно белия си „Крайслер“ из натоварения трафик. Автомобилите приличаха на двупосочни пасажи от лъскави мигриращи риби.