— Казах ти, пиел тамоксифен да се прочисти, щот циците му пораснали и виснали кат’ на жена!
— …Прекалил е с хаповете.
Преди няколко години Дейвид бе написал статия за анаболните стероиди. Тогава бе понаучил някои неща за бодибилдинга. Знаеше, че клякането с щанга зад врат е едно от основните упражнения. Знаеше и горе-долу как се изпълнява.
Журналистът постави 120 либри на щангата. Успя да направи 25 повторения и се задъха. Спря да си почине за около 3 минути и постави двеста. 10 повторения. 3 минути почивка. Този път сложи 240 либри. С тях клекна пет пъти. Изправи се и постави внимателно щангата на стойките за клек.
Дейвид се почувства добре. Това му беше първа тренировка. Започнаха да го изпълват енергия и сила.
9.
Джералд Стийл бързо и пъргаво вървеше към редакцията на вестник „Ню Лайф“. Заради работата под прикритие се бе облякъл наистина кофти. Носеше раздърпан и избелял анцуг с тъмносин цвят и стари, но запазени маратонки „Диадора“. Нагоре бе облечен в сива тениска, под която изпъкваше кръгличкото му шкембенце.
Инспекторът не след дълго намери кабинета на двете помощник-редакторки. Почука на вратата и влезе.
Вътре бе по-младата помощник-редакторка — Мериън Луксел. Симпатична жена с прическа, приличаща на мотоциклетна каска и вирнат чип нос.
— Здравейте. — каза Джералд.
— Здрасти. Дейвид Робинс ли търсите?
— Ъ-ъ-ъ… Случайно да е в редакцията? Мобилният му е изключен.
— Момент.
Мисис Луксел вдигна слушалката на старомодния стационарен телефон, лежащ пред нея. Набра някакъв номер и изчака малко.
— Съжалявам. Телефона в кабинета му не отговаря. Впрочем той рядко пише в кабинета си. Предпочита „компютърната“ стая. Ако искате, потърсете го да не е при Шефа.
Мисис Луксел погледна с желание компютъра си. Промърмори:
— Знаете ли… Трябва да работя.
Джералд Стийл срамежливо измъкна една папка иззад гърба си. После запристъпя срамежливо на едно място. Прошепна:
— Ами аз съм ви донесъл нещо.
Мисис Луксел леко се изчерви и с тънък глас попита:
— Значи не сте дошъл само заради Дейвид?
— Не — поясни инспекторът. — Всъщност, доколкото знам, вашият вестник публикува разкази. Един път седмично. В събота.
— Какво?
— Ами донесох ви един разказ. — притесни се Джералд. — Отдавна пиша истории на ужасите. Но досега не съм публикувал нито една.
Питър Ейнджъл влезе в мъжката тоалетна на клуб „69“. Там с изненада видя една красива, леко облечена тийнейджърка. Навеждаше се над мивката.
Това вече беше прекалено.
Нещо като бонус, когато си ударил Голямата Печалба на ротативка. Точно мислиш, че всички монети са се изсипали, когато едноръкият бандит започва да дрънчи, да светка и да пуска железни пари още по-силно.
Пит Ейнджъл леко се приведе към девойката. Злорадо и усмихнато попита:
— Какво правиш тук, миличко? Не видя ли, че влизаш в мъжката тоалетна?
Девойката явно бе пушила марихуана или ганджа. Държеше се на краката си, а големите й черни очи изглеждаха леко разширени. Имаше дълга кестенява коса, вързана на множество малки плитки, красиво лице с малки остри очи и дребничко, но стегнато тяло. Беше облечена в черни прилепнали панталони; нагоре носеше блузка без ръкави в същия цвят с дълбоко изрязано деколте. Миришеше на пот и алкохол. Явно бе прекалила с пиенето и с танците.
Момичето смънка:
— Извинявай, ако съм те притеснила. Влязох да пия вода.
— В женската тоалетна няма ли чешма? — изръмжа възбудено Ейнджъл.
После скочи върху момичето. Тя отвори уста за да вика. Питър затисна устните й с лявата си ръка. Тя се опита да хапе. Ейнджъл събра в шепата си няколко плитки на косата й. После удари главата й странично в една от стените.
Краката й се подкосиха. Въпреки всичко момичето се опитваше все още да се съпротивлява. Питър я оскуба още по-жестоко; усети че я боли ужасно и малко му остана да изкрещи от кеф; беше получил ерекция.
Ейнджъл удари още два пъти главата и в стената. Но не много силно. Не искаше тя да умре веднага. Не искаше и големи издайнически кървави петна по стените.
Питър се огледа. Всичко бе продължило едва няколко минути. Не се знаеше кога ще влезе някой. Той гушна жертвата си и почна да я носи към най-далечната тоалетна кабина.
Желаеше я.
10.
Дейвид Робинс и Джералд Стийл гледаха безформените очертания под черната мушама. Беше труп на момиче; новата жертва на Мобилния убиец, както вече го бе нарекла пресата.
Джералд приклекна и повдигна с писалка долния край на мушамата. Видяха се прасците на жертвата. Бяха дебелички и там, където нямаше кръв, тънките вени прозираха през бялата кожа. Върху прасците бяха изрязани някакви знаци. Най-много приличаха на свастики. Загадъчно наподобяваха пиктограми, а може би и стилизирани йероглифи. Едва в моргата щяха да измият съсиреците от краката на жертвата. После щяха да ги снимат. И тогава може би имаше вероятност да разгадаят какво представляват точно знаците.