Изразявам благодарности
… за усилната работа и подкрепата, принос на следните хора, без които нямаше да държите тази книга в ръце:
_Ник Делигарис_
За великолепните корици.
_Ана Геноезе_
За помощта, оказана ми от нея по обогатяването на монотонния ми изказ.
_Моите почитатели, блогъри и приятели:_
За това, че ме насърчаваха, вдъхваха ми увереност и спомогнаха да стигна толкова далеч.
Разказаната наполовина история е престъпление, най-голямото престъпление. Когато тази история започна, то тя разкриваше съдбата на едно обикновено момиче, озовало се насред необикновени обстоятелства. Момиче, което беше необучено, неопитно и неподготвено. А когато и последните думи бяха изписани върху листа, те описваха съвсем различен човек. Описваха жена, изпълнена с решителност. Безстрашна, непоколебима — и главно — уверена. С непоклатима убеденост във вярата си, съзираща единствено целта, която си бе поставила, готова да се хвърли между челюстите на гибелта, за да я постигне. Имаше задача, която трябваше да изпълни — и разполагаше с нужните инструменти за изпълнението й. Представете си какво крият следващите страници…
— Сигурно съм се чалнала — промърмори си Миранда. — Зад мен се намира раят. Топло легло ме очаква всяка нощ, гореща храна — всеки ден. Хората се интересуват от мен, уважават ме, дори ме почитат! А загърбвам всичко това в полза на мрачна пещера, която много скоро ще се наводни, преследвайки закоравял и безсрамен убиец, като се надявам да го убедя да спре войната и да спаси света.
Раят бе Ентуел. Място за трупане и предаване на знание, обитавано от най-мъдрите чародеи и най-могъщите воини. Всички те се бяха озовали там, търсейки звяр с легендарна свирепост. Смятало се, че въпросният звяр погубил онези, влезли в пещерата преди тях. А се бе оказало, че самата пещера е чудовището. Два пъти годишно водата се оттегляше от заплетените й тунели, което правеше възможно прекосяването. Съвсем скоро последният такъв период щеше да свърши.
Убиецът беше създание без истинско име. Миранда първо го бе познавала като Лео, сетне като Лейн. Името, под което го познаваха болшинството люде, бе Червената сянка. Асасин, познат и вдъхващ боязън из целия континент. Също така беше малтроп, мразен и отмиращ вид, наподобяващ кръстоска между човек и лисица. Но най-важно бе откритието, донесено от последните няколко дни. На церемония, предназначена да определи самоличността на божествен боец и същевременно да призове друг, Лейн се бе оказал Избран. Инструмент на боговете, орисан да сложи край на войната, покосяваща поданиците на Северното съглашение и Тресор в продължение на век и половина. Но наместо да приеме съдбата си, той й бе обърнал гръб. Сега се намираше някъде из тези проходи, поел към раздирания от бран свят — и нямаше никакво намерение да изпълни предназначението си. Затова девойката вървеше подпре му.
— _Ще_ го намеря. _Ще_ го убедя. Трябва — настоя момичето.
Мин я стрелна с поглед, сетне възобнови работата си. Дракончето, още ненавършило година, не бе прекарало и ден разделено от Миранда — нито имаше и такова намерение, без значение какви трудности щеше да донесе пътуването. Лапите на Мин бяха по-подходящи за грубите стени на обикновена пещера. Гладките повърхности на тукашните тунели я затрудняваха — а предстоеше и друго, по-голямо предизвикателство. Двете приятелки вече бяха навлезли достатъчно, че светлината от входа да започне да изчезва. Бързо приближаваха точката, отвъд която връщането щеше да бъде невъзможно.
Миранда измъкна жезъла от торбата си. Фино изработеният инструмент бе по-дълъг от предишната й тояжка, както и по-як. Пропорциите му несъмнено бяха пригодени към височината и захвата на предишния собственик, нейния приятел и бивш наставник Дийкън. С лекота призова светлина от кристала. Вървенето сред стените на пещерата й напомни колко скоро се бе сдобила с тези умения. По време на предишното си преминаване трябваше да разчита на факла. Сега, благодарение на наученото от Дийкън, можеше просто да си създаде светлина. Не си и бе мечтала за нещо подобно преди месеци.
Двете бяха вървели едва няколко минути, когато планината нададе раздиращия рев, познат им до болка. Леден въздух прелетя край гърба на девойката, указвайки, че пътят назад е отрязан от прииждащи води. Миранда ускори крачка, а Мин направо подскочи, драскайки с подновена енергичност по гладките стени. От последната среща с водите девойката бе останала с впечатлението, че се покачват с няколко фута ежеминутно. Ако имаше късмет, щеше да успее да се задържи пред надигащите се талази.