— Той е един от Избраните.
— Кои? А, да. Помня, че държаха тази реч поне дузина пъти в Ентуел.
— Истина е. Доказано е! — рече тя.
— Как така?
Миранда разказа за състоялата се преди напускането й церемония. Разказа за призоваването на елементала, Избран, и че само Лейн бил останал при оформянето на създанието. Мистичното същество дори се приближило до него. Според несравнимите ентуелски умове, това бе възможно само ако Лейн също е Избран. Дезмър кимаше замислено по време на цялата история, пийвайки си вино.
— Хм. Винаги съм мразел Черупката — обяви той, когато припомнянето на пророка, предсказал церемонията и значението й, приключи. — Честно казано, никога не съм се доверявал на концепцията за пророчеството. Фактът, че нещата са се случили точно според предсказанията, със сигурност опровергава теорията ми, че през всички тези години е говорил глупости. И казваш, че другата Избрана, онази, която сте призовали, просто отлетяла?
— Да.
— Малко странно. Човек би си помислил, че след като нещо бъде създадено, то ще гори от нетърпение да се захване с делото, за което е било създадено. Но не съм чувал нищо за елементал, който ще донесе мир.
— Вярвам, че Избраните няма да пристъпят към задачата си, докато и петимата не се появят и не обединят усилия — обясни тя.
— А, да. Легендарното «Свръхсъсредоточие». Струва ми се, че събирането на Избраните ще бъде доста трудно за уреждане, когато Лейн се е отдал на други задачи, мистериозният елементал хвърчи наоколо, чакайки нещо, а от останалите няма и следа.
— Видях един. В полето. Беше мъртъв — каза Миранда.
— Бих си помислил, че това ще усложни допълнително нещата. Но ако е бил мъртъв, как си открила, че е бил Избран?
— Имаше белег. Този белег — рече девойката, показвайки своята дамга.
— Хм. Това ми изглежда познато.
— Същият белег стои на гърдите на Лейн, беше на челото на елементалното създание, също така бе изписан върху оръжието и бронята на покойния. Това е белегът на Избраните.
— Да разбирам ли, че ти също си Избрана?
— Не. Избраният трябва да бъде с божествен произход и да носи този знак по рождение. Аз съм обикновен човек, моят е от рана.
— А се чувстваш длъжна да търсиш останалите. Надявам се осъзнаваш, че ако пророчеството се е изпълнило досега, то вероятно е да се изпълни само без помощта ти — каза Дезмър.
— Тъкмо това е. Вярвам, че съм част от пророчеството. Черупката може да ме е споменал.
— Разбирам. Не страдаш от мания за величие, нали? Е, не би било удачно да ти задавам подобен въпрос. Както и да е, това е интересно, но се надявам да не възразиш, ако променя темата. По-склонен съм да се наслаждавам на приказките за случили се неща, отколкото да се впускам в обсъждания за тези, които са на път да го сторят. Така шансът за разваляне на изненади е по-малък — рече младежът. — Предполагам си учила магия в Ентуел. Докъде стигна?
— Главен майстор — отвърна Миранда.
Дезмър наклони глава.
— Не… за половин година? — невярващо отбеляза той.
— По-малко.
— А си позволила на олой да те захапе. Още не си достатъчно бърза със заклинанията? — рече той, сочейки към кръвта по крака й.
— Оправям се — отвърна тя, насочвайки частица от съзнанието си към раната, за да я излекува.
— Хм… Може да се наложи да я уговарям наново.
— Какво да уговаряш наново?
— Цената ти. И без това е най-високата, която са ни предлагали досега, но след като вече си магьосник, може да успея да изстискам още.
— Все още обмисляш дали да ме предадеш? — изръмжа тя.
— Миранда, на практика това е единственото нещо, за което си мисля — каза Дезмър, като в тона му не се долавяше оправдание.
— Но как? След като ме познаваш? След като знаеш какво трябва да сторя? Как би могъл? — запита ужасена тя.
— Лейн казвал ли ти е някога колко струваш?
— Не! Какво значение има?
— С толкова голяма сума? Има — рече той, отправяйки се бързо към вратата.
Тя се надигна да го последва.
— Не, не, остани тук. Бе впечатлена от златния бокал, нали? — изрече Дезмър сред изскърцвания на панти и затръшвания на сандъчета. Накрая се върна в стаята и отиде до масата. Хвърли нещо отгоре й.
Огромно кюлче, дебело колкото ръката й и почти толкова дълго. От злато.
— Един слитък злато. Мисли за него като за четиристотин златни монети, претопени в едно. Понастоящем разполагаме с почти тридесет от тези, както и с монети и дрънкулки, чиято стойност възлиза някъде на още сто кюлчета. Съглашенската армия, по някаква причина, е готова, не — склонна е — да ни плати сто двадесет и пет такива за трупа ти и меча, който носеше със себе си.
Очите на Миранда се залепиха за слитъка и се разшириха.