Лейн отново спря.
— Лейн, най-добрият начин тя да се озове в безопасност е да се погрижиш света, в който живее, да е безопасен. Давам ти думата си, че ще я пазя с цената на живота си. Докато съм жива, тя също ще живее — закле се тя.
— Каква утеха. Слабоватата откъм тяло защитава слабоватата откъм ум. На твое място, човеко, щях да съсредоточа усилията си да пазя собствената си крехка форма. В крайна сметка гущерът ти бе далеч по-подходящ закрилник от теб и… — каза Етер.
— Не смей да довършваш това изречение! — просъска девойката.
— Слушай, човеко, не си мисли, че скорошният статус на мой съмишленик те прави равна на мен. Не ще търпя нещо различно от почит — предупреди метаморфът.
— Почит? Какво си сторила, та да си я заслужиш? Унижаваш всички около себе си. Не те е грижа за когото и да било. _Побягваш_ бързичко от всяка битка, в която изникне дори и най-слабата заплаха за теб! — беснееше Миранда.
— Още не съм се изправила срещу нещо, което да стори повече от това да ме забави, а целта ми налага да отбягвам подобно забавяне на всяка цена. Ти, от друга страна, не отдаваш никакво уважение на целта, която получи съвсем наскоро. Погледни се. Жив скелет. Истинско събитие е след битка да не се намираш на прага на смъртта. Вчера не си яла, а с тази котва около врата на Лейн се съмнявам, че в скоро време той ще предостави храна. Измъчват те неизброими слабости. Ще сториш добре да се заемеш с тях, преди да понечваш да предлагаш помощ на онези, които те превъзхождат във всяко едно отношение.
— Мога сама да се грижа за себе си. За разлика от теб, зная какво е болка и трудност. Понасям това всеки ден — каза девойката.
— Незначителните неща, които представляват болки и затруднения в нищожния ти животец, бледнеят пред предстоящите изпитания. Не си мисли, че… — заговори Етер.
— Тишина — властно изрече Лейн.
Те моментално се подчиниха. Лейн рядко се обръщаше и към двете. По тази причина думите му имаха далеч по-голяма тежест. Не последва обяснение от негова страна, не беше и нужно. Групата мълчаливо продължи напред. Не след дълго бремето на ситуацията се стовари с цялата си яснота върху Миранда. Стомахът й къркореше, усещаше дразнещата слабост, която й говореше, че не е просто гладна — направо умираше от глад. Зарови из торбата. Разполагаше само със стилуса, вкочанен картоф, два ножа и манерка. Всичко останало бе отнесено от водата или изразходено. Пренесе грудката под плаща си. Много стар трик — телесната й топлина щеше да го стопли достатъчно, за да стане за ядене.
Етер я наблюдаваше с безстрастния си взор, преценявайки я мълчаливо.
Времето напредна. Слънцето започна да гасне, въздухът стана по-студен. Миранда стисна талисмана, който Мин бе носила. Липсваше й. Дори отсъствието на стъпките й правеше света да изглежда кух. По лицето й потекоха сълзи. Бързо ги обърса, по-скоро за да си спести подмятане от Етер, отколкото за да не им позволи да замръзнат. Напразно. Още преди да е свалила ръка, формолеещата бе подхванала атаката си.
— Ето тъга. Определено най-безцелната емоция — тихо каза тя. Миранда не я удостои с отговор, но Етер продължи.
— Каква полза има от оплакването на мъртвите? Страхът те предпазва от опасности, а гневът те мотивира да предприемеш нещо. Тъгуването не допринася с нищо. За смъртните смъртта е неизбежност — факт, чиято непоклатимост не ви убягва в нито миг от съществуването ви. Промяната на поведението, съпровождаща проявата на нещо очаквано и неизбежно, говори за презрително невежество към малкото ви знание за бъдещето.
— Мин ми беше приятелка. Тя значеше нещо за мен.
— Е, вече я няма. Прекараното в мисли за нея време е изгубено — заяви Етер.
Миранда отвори уста да възрази, но преди да го е сторила, Айви се размърда. Протегна се и се прозина, докато биваше внимателно полагана на земята от Лейн. Огледа се сънливо, бавно осъзнавайки къде се намира.
— Какво стана… какво става? — запита тя, по-скоро себе си.
Бавно паметта от последните съзнателни мигове се възвърна. Отчаян, ужасен лик изникна върху муцуната й.
— Чудовището! Дойде отново, нали! Какво направи? — викна тя.
Очите й трескаво започнаха да се стрелват наоколо. Мястото бе различно. Нямаше врагове. Никой не изглеждаше ранен… но някой липсваше.
— Къде е Мин? — ахна тя.
Не беше нужно Миранда да отговаря. Погледът в очите й бе достатъчен.
— Не… НЕ! Загинала е! Мъртва е! — проплака Айви, а викът й бе последван от поток сълзи и хленчове.
Както по-рано, интензивността на тъгата й скоро зарази Миранда. Лейн и Етер останаха незасегнати, но хлипащото създание бе неутешимо. Девойката трябваше да се бори със собствената си слабост, примесена с тази на Айви. Предложи й рамото си, докато същевременно потискаше собствените си сълзи. Някъде дълбоко в съзнанието си се молеше Етер да замълчи. Изглежда тъгата не предизвикваше реакция като тази от страха или гнева, но щяха да бъдат достатъчни само няколко от пропитите с отрова слова, за да превърнат това в далеч по-избухлива ситуация. Засега метаморфът стоеше безмълвно и ги наблюдаваше със студения си, преценяващ взор.