— Ммм. Всъщност е доста забележително. Истинската причина за тези чувства, както и причината да са почти изцяло ограничени до смъртните, е всъщност много проста. Обичта между мъжки и женски индивид е просто начин да се подсигури продължаването на рода, а обичта към другите е начин за запазване на вида. Малко по-нисшите от хората създания посвещават цялото си съществуване на тези дейности. Създанията, които притежават достатъчно интелигентност, за да се отклонят, биват заблуждавани от природата. Да не можеш да обясниш нуждата, а да я цениш дълбоко — това говори достатъчно красноречиво за фундаменталния й характер.
Миранда и Айви я пронизаха с еднакъв неприязнен поглед. Малтропът се обърна към девойката.
— Истина ли е това? Наистина ли съм ви нужна?
— Светът се нуждае от теб, Айви. Ти си много важно създание — рече Миранда.
Айви подсмръкна.
— Светът. Не. Как?
— Ти си Избрана — рече момичето.
— Зная. Често го повтаряха, докато бях там, а и вие с Етер спорихте за това, когато ме открихте. Какво означава това?
— Означава, че ти, Лейн, Етер, аз и още една личност сме единствените, които могат да спрат хората, започнали войната — обясни Миранда.
— Наставниците?
Девойката кимна.
— Не мога да ги спра. Не мисля, че и ти би могла да го сториш. Много са и умеят да правят неща, които никой не трябва да умее да прави — рече Айви с потръпване.
— Трябва да опитаме, защото ако ние не го сторим, няма кой друг — каза целителката.
— Но ако това е истина, защо Лейн иска да ме отведе? И защо Етер не ме харесва?
— Лейн се тревожи, че ако умреш, той ще остане последен от вида си. Етер… Етер смята, че има други, които са по-подходящи от теб за тази задача.
Лицето на метаморфа стана видимо по-сурово при това деликатно изразено обяснение. Но поне за момента запази мълчание. Известно време Айви също мълча. Изглеждаше сразена, объркана и втрещена.
— Къде ще ида? Кой ще се грижи за мен?
— Ако отидеш на юг, Лейн твърди, че има приятели там.
— Не! Никакви приятели! Каза, че Етер била приятел, а тя ме мрази. Той трябваше да бъде приятел, а иска да ме отпрати — рече Айви, поклащайки глава.
— Единствената друга възможност е място на име Ентуел. Прекрасно място с прекрасни хора. Със сигурност ще бъдеш в безопасност, но е трудно да се иде там. Дълго пътуване през опасна пещера. А стигнеш ли веднъж, напускането е трудно — каза Миранда.
Девойката знаеше, че това нямаше да помогне с нищо, но не можеше да понесе да я лъже. Тутакси стана ясно, че идеята да пълзи през пещера никак не допада на Айви.
— Трябва да говориш с него. Да го накараш да ми позволи да остана. Не се доверявам на приятелите му, нито искам да влизам в пещери — умолително изрече женският малтроп.
— Чуй я само. Трябва да е добре обучена. Съвършено играе ролята си — намеси се Етер.
— За какво говориш? — гневно каза Айви.
— Етер, недей — предупреди я Миранда.
— Ти си подставено лице на врага. Не можеш да сториш нищо, ако не си край нас. Затова молиш да останеш. Девойката с размекнато сърце и още по-омекнал ум ти съчувства, но аз не съм тъй сляпа.
— _Не съм_ една от тях! _Казах_ ти, че _не съм една от тях_! — изфуча Айви, стъпвайки тежко към Етер и насочвайки разгневен пръст към лицето й.
Гневът й бе припламнал внезапно. Хаосът от емоции в нея охотно го обгърна. Всичко бе за предпочитане пред ужасяващата несигурност.
— Етер, не! Какво ти става?! Опитваш се да го предизвикаш отново? Да ни убиеш ли искаш? — сопна се Миранда, гневът й удвоен с този на малтропа.
Айви се обърна към нея с шокирано и наранено изражение.
— Мислиш… мислиш, че бих могла да ви убия? Никога… никога не бих…
Гневът на Миранда изчезна едновременно с този на Айви.
— Страхуваш се от мен. Тогава… тогава може би е по-добре да си ида. Но… но… — каза тя, отпускайки се на земята.
Постави ръце над очите си, отново хленчейки тихо. Миранда постави ръка върху рамото й, но бе отблъсната.
— Не. Просто ме остави на мира — рече тя.
Лейн се завърна с чифт снежни зайци. Розовина по зъбите му издаваше, че вече е получил порцията си. Айви отказа да яде и макар Лейн да отстъпи и да позволи запалването на огън, на който Етер да се възстанови, а Миранда да опече храната си, дори изкусителната миризма на печено заешко не съблазни разстроената Айви.
Миранда се чувстваше ужасно. Възможно бе това да се дължеше на влиянието на Айви, но знаеше, че дори и случаят да не бе такъв, пак щеше да се чувства ужасно. Тя беше единствената в света, за която бедното създание бе почувствало, че означава нещо. Сега доверието бе изчезнало. Не можеше да каже или направи нищо, с което да подобри нещата.