Девойката се намести, доколкото това бе възможно на твърдата земя, надявайки се да е достатъчно уморена, за да заспи напук на пламтенето в ума си. За пореден път молитвите й останаха нечути. На моменти отваряше очи. Малко след като видя Лейн да се оттегля да почива по неговия си начин, чу Айви да се размърдва. За миг усети погледа й върху себе си, проверявайки да види дали е заспала. Останала с утвърдително впечатление, Айви се извърна.
— Хм… Етер — засрамено рече тя.
Метаморфът седеше сред пламъците. Очите й бяха затворени, усърдно отбягвайки създанието.
— Зная, че не ме харесваш, но… имам чувството, че не би ме излъгала. Не се интересуваш от чувствата ми.
— Изключително притеснена съм за чувствата ти. Убедена съм, че ако се развилнеят, това ще докара гибелта на всички ни — отговори Етер.
— Ето защо не ме харесваш. З-заради… заради чувствата ми — рече Айви.
— Заемат първото място сред внушителен списък провали.
— Значи, ако… ако контролирам емоциите си, няма да ме мразиш толкова.
— Защо ми говориш? Знаеш, че нищо няма да произтече от това — изтъкна Етер.
— Не искам. Искам да узная какво да направя, за да остана.
— Била си създадена със специфичната цел да инфилтрираш Избраните.
— Не бях! — сопна се Айви, овладявайки се бързо. — Не бях, но зная, че няма да ми повярваш. Какво мога да направя, за да ти покажа, че грешиш?
— Нищо. Не можеш да опровергаеш истината.
Миранда усети безсилието и раздразнението да си пробиват път към повърхността, но всеки път биваха изтласквани обратно. Внимателно надникна през примижали очи. Айви бе коленичила пред пламъците с притиснати една към друга длани. Умоляваше.
— Тогава ми кажи как мога да _ти_ помогна, как мога да _ги_ изоставя.
— Опит за доказване на лоялност чрез предателство. Единствено изключително нисш интелект би породил подобна мъртвородена концепция.
Айви си пое дълбок дъх. Миранда усети нов приплам на гняв да се заражда и уталожва.
— Ами Лейн? Какво мога да сторя, за да убедя него?
— Отново абсолютно нищо. Неговите тревоги, и то основани на правота, се отнасят до това, че ще докараш смъртта си, ако бъдеш оставена без надзор. Преценката му е размита от същия недостатък, който те прави такава тежест. Грижи се за теб. Дори и ако му бъдеше предоставена разумна, очевидна и неоспорима причина да промени мнението си, пак не би го сторил, уверявам те. Това бе сред първите неща, които отбелязах за смъртните. Емоцията ги лишава от разсъдък — рече Етер.
— Тогава… Ти не си емоционална, нали? Какво би направила, ако беше на мое място?
— Да сложа край на живота си — без колебание отвърна метаморфозиращата.
— Защо не искаш да ми помогнеш?! — викна Айви, задавена от буцата в гърлото си.
— Айви — рече Миранда, присядайки.
Малтропът се извърна бързо, опитвайки да скрие сълзите си.
— Ти не трябваше да чуваш това — каза тя.
— Слушай, Айви. Искам да знаеш, че съжалявам за казаното. Нямах това предвид.
— Напротив. Просто беше прекалено мила, за да го кажеш преди. Затова не се обърнах към теб. Ти щеше да си мила. Нямаше да бъдеш честна.
— Добре тогава. Честност ли искаш? Страхувам се. Страхувам се, когато изгубиш контрол. Но най-вече се страхувам да не те изгубим. Лейн също се страхува от това. Казах го и по-рано. Нуждаем се от теб. А дори и да не беше така, пак не бих искала да бъдеш наранена.
— Какво да направя? — умоляващо изрече малтропът.
— Да се научиш да се контролираш. Това ще дойде с времето.
— А Етер?
— Не мисли за Етер. Тя си е такава и не може да се промени, както и ти не можеш да промениш същината си. Не взимай думите й присърце. Тя още не се е научила да общува с хора.
— Нито имам намерението да придобивам подобни отблъскващи умения — вметна упоменатата.
— Ами Лейн? — попита Айви.
— Лейн… Лейн знае, че вършеното от нас е много опасно. Склонен е да рискува живота си. Но не и твоя. Вярвам в теб. Зная, че ако сториш всичко по силите си и работим заедно, тогава ще сторим нужното. И ще можем да се пазим един друг. Просто трябва да го накараме да види това — рече Миранда.
— Значи ако успея да докажа, че мога да се грижа за себе си, ще може да остана?
— Не бих могла да кажа със сигурност, но… вероятно.
— Тогава ще го сторя! — реши Айви.
— Добре, нуждаем се от теб — каза Миранда.
С пооблекчена душа и искрица надежда за запазването на групата, девойката отново се приготви за сън. Този път той бързо натисна клепачите й. Небето все още бе черно, когато Айви я разбуди. Имаше странно изражение — смес от вълнение и страх.