— Шестима. Човешки войници, на няколко мили разстояние — задъхано рече тя.
— Стандартен патрул, отправил се на юг. В момента се отдалечават, но после ще завият насам. След няколко часа — обясни Лейн.
— Аз ги подуших първа. Усетих, че идват — рече женският малтроп.
— Още не можем да тръгнем. Скоро — и бързо — каза Лейн.
— Ако са се отправили на изток, тогава къде ще идем? Към планините? — попита Миранда.
— Не. Това ще ни забави. Запад. Сетне на юг през полята — отвърна асасинът.
Лейн извърна муцуна на юг, подушвайки въздуха. Етер зае мястото си до него. Прие вихрената си форма, привличайки лек бриз. Айви бързо се намести между тях, стараейки се да имитира Лейн колкото се може по-удачно. Етер се премести от другата страна, но Айви отново се промъкна.
— Сега — изрече лисугерът.
Айви кимна. Втурна се към Миранда и взе ръката й, дърпайки я напред. Четиримата се втурнаха през полето, следвайки налаганата от Лейн скорост. Нямаше достатъчно светлина, за да се види какво има пред тях. Единствено водачът им изглежда знаеше. Айви все така се стараеше, дори до безразсъдство, да се намира до него. Етер фучеше напред без никакви усилия под формата на вятър. Миранда едва си поемаше дъх, като полагаше всички усилия да не изостане. Ако не бе крепката и настойчива помощ на Айви, девойката изобщо нямаше да поддържа същата бързина. Женският малтроп изглеждаше уверен и съсредоточен. Без да каже дума, Лейн промени посоката си. Сега вървяха на юг.
Внезапно Айви застина. Извърна глава и втренчено впери поглед в чернотата на запад. Лейн спря и се обърна. Погледът му достатъчно ясно подчертаваше нуждата незабавно да продължат напред, но тя не обърна никакво внимание. Потръпваше леко. Етер спря, увиснала във въздуха над нея, гледайки отвисоко във всеки един смисъл. Тогава тя също се обърна към мрака.
— Д'карони — рече тя, стрелвайки се към източника на Айвиния страх.
— Остави я. Продължавай — настоя Лейн.
— Не… Трябва да останем заедно. Трябва да се пазим едни други. Ще бъде убита! — реши Айви.
Без да дочака следваща реплика, Айви затърча, все още сграбчила Миранда. Зад тях бързите крачки на Лейн едва се чуваха. По някакъв начин той успяваше да спринтира почти безшумно. Същото не можеше да се каже за Айви, чиито стъпки хрущяха гръмко върху заледената земя. Женският малтроп хвърли поглед назад и видя, че Лейн бързо стопява разстоянието помежду им. Миранда се бе вкопчила в нея с едната си ръка, а с другата стискаше тояжката и торбата. Нозете й едва докосваха земята.
— Той ще ни настигне — нервно каза Айви.
— Не бива да бързаш толкова. Трябва да сме предпазливи. Изчакай го, можем да го направим заедно — изрече Миранда с малкото дъх, който можеше да пощади за тази цел.
— Не. Ако ни настигне, ще ме спре. Тогава няма да мога да му покажа, че мога. Вече ще трябва да тичаш сама. Обещай ми, че ще ме последваш.
— Обещавам — съгласи се девойката.
Малтропът я пусна и удвои скоростта си. Понесла единствено съпътстващата я сопа, вече търчеше почти с бързината на Лейн.
Миранда затича с все сили. Миг по-късно Лейн изхвърча край нея, оставяйки я с впечатлението, че всъщност стои неподвижна. Гръмовните стъпки на Айви заглъхнаха в далечината. Миранда се озова сама насред мастиленочерна нощ, краката й треперещи от умора, дробовете й замръзнали от нощния въздух. Земята започна да се издига.
На върха на хълма намери Лейн. Опита се да го подмине, но той я сграбчи. Без да изрече думица, посочи към земята, която се спускаше в нанадолнище. Изглеждаше странно. На повечето места на север твърдта представляваше замръзнала маса, престояла неразтопена в течение на дузина зими. Земята отвъд хълма бе различна. Бе разхвърляна, сякаш почти е била разорана. Сред леда и снега се виждаше пръст, което означаваше, че земята е била разравяна след последния снеговалеж.
— Какво е това? — запита девойката.
Лейн посочи. Миранда напрегна очи. Парчета сива земя изглежда се движеха. Плуваха издутини. Проследяването им отведе погледа й до Айви. Тя стоеше абсолютно неподвижно в средата на полето, а ако можеше да се съди по непрекъснато усилващата се синя аура край нея, очевидно се бе вцепенила от движещата се земя. С нарастването на страха й аурата ставаше по-ярка, позволявайки дори и на Мирандините очи да обхванат част от полето. Хълмът, на който стояха, ги обгръщаше. В средата му имаше ниска структура, издигната от древно на вид сиво дърво. Имаше огромна врата с панти в дъното като подвижен мост, лек дим се издигаше от четвъртития комин.