Не след дълго глухите и слепи създания започнаха да се нахвърлят едно върху друго. Миранда запази труса достатъчно дълго, за да достигне до вратата и да се покатери, въпросното дело донякъде затруднено от тояжката в ръката й.
* * *
Образът изчезна. Очите на Дийкън се затвориха. Върна се към задачата си. Бе успял да се сдобие с голямата торба златни монети на селото. Това представляваше цялото богатство на Ентуел — с изключение на малката купчина на Соломон — и по някаква странна причина бе най-слабо пазената ценност. Монетите бяха пръснати по масата. Някои от тях се бяха паднали ези. Други показваха гърба си.
— Ези — рече той, хвърляйки шепа монети във въздуха.
Паднаха на масата с дрънчене, до една с лицевата част. Поклати глава. Не беше достатъчно. Знаеше дузина заклинания, които щяха да накарат монетите да паднат с желаната от него страна. Не бе приложил никое от тях. Не бе омагьосал монетите. Бе променил единствено вероятността. Но не беше достатъчно. Не доказваше, че магията е успешна. Ези. Тура. Би могло да бъде или едното, или друго. Или…
Насочи цялата си подготовка, всичките години на обучение към изглаждането на заклинанието. Грабна монетите от масата и ги вдигна в ръце. Затваряйки очи, младежът ги хвърли във въздуха. Те издрънчаха. Подскачаха. Търкаляха се. Въртяха се. Накрая утихнаха. Бавно отвори очи. Някои от тях се намираха на пода. Други върху стола. Повечето бяха на масата. Но всяка бе застанала на ръба си. Това бе достатъчно.
Драсна още няколко реда в разхвърляната купчина страници върху масата и се втурна към вратата. Когато бе в състояние да вмъкне и рационална мисъл покрай вълнението, Дийкън спря и вдигна торбичката си. Трябваше да вземе определени неща.
* * *
Миранда се спусна в тъмното помещение. Когато създаде светлина, откри, че този форт се отличаваше от останалите не само по външен вид. Предишните бяха представлявали огромни зали с килии край стените. Тук решетките липсваха. Целият етаж представляваше една огромна стая, прекъсната единствено от дървените подпори. И четирите ъгъла бяха закрити със стени от летви, които не достигаха до тавана.
Макар килии да липсваха, помещението далеч не бе необитаемо. Гъмжеше от разнообразни чудовища — от такива с големината на малък кон до зверове, стигащи тавана. Бяха подредени в редици и стояха застинали. За миг Миранда помисли, че са статуи, но ако бяха, вниманието към детайла бе неестествено. Козина се раздвижваше от долитащия отвън вятър, очи проблясваха на светлината. Формите им се отличаваха с извратено сходство: масивно черно създание, наподобяващо тигър с бичи рога и шипове, изникнали между козината му, ястреб с насочена надолу опашка, която преливаше в скорпионска. Повечето от тях приличаха на творения, сякаш създадени чрез подбирането на най-страховитите телесни части от няколко животни и обединяването им в едно тяло. Най-голямото чудовище наподобяваше десет огромни змии, чиито опашки бяха свързани към туловище с две октоподови човки.
Щом се изясни, че не представляват заплаха, Лейн престана да обръща внимание на ужасиите и изчезна надолу по стълбите в другия край на стаята. Това място споделяше поне две характеристики с останалите фортове. Притежаваше същата заобиколна стълбищна система и се простираше на същата дълбочина — ако не и повече.
Миранда се опита да го последва, но усети нещо нередно. Долавяше могъщо заклинание. Много силно, напомнящо постоянен натиск върху ума й. Интензивността му почти я объркваше. Това трябва да бе почувствала и Етер. Вероятно Айви също го бе усетила.
На пода пред всяко създание бе поставена табелка, върху която бе изгравирано студено, аналитично название. _Подсилен равнинен хищник, ревизия II. Отровна граблива птица, ревизия VI._ Под всяко название бе изписано и друго, по-грубо, сякаш надраскано впоследствие. _Дебнещ разгромител. Иглоястреб._ Атмосферата бе като тази в музей, изложеното бе повод за гордост. Девойката се обърна към вратата, отърси се от влиянието на магията и последва останалите.
* * *
Дълбоко в недрата на форта, много етажи по-надолу, Айви тичаше покрай рафтове, поставки и фигури, към които не смееше да погледне. Ужасът вече прогаряше ума й. Трябваше да открие Етер и да я отведе далеч от това място. Това щеше да докаже на Лейн, че е в състояние сама да се защитава и да помага на останалите. Така той щеше да й позволи да остане. Спринтираше надолу етаж подир етаж през все по-големи зали.