Накрая я видя: Етер стоеше пред масивна, тежка врата. Бе приела човешката си форма и изглежда размишляваше над нещо. Извърна се към малтропа, а върху лицето й бе изписано бледо разочарование.
— Какво правиш тук, глупачке? — запита Етер.
— Трябва да се махнеш. Ще бъдеш наранена. Ще бъдеш убита! — настойчиво рече Айви, сграбчвайки я за ръката.
Метаморфът се отдръпна.
— Успокой се, животно. Нито тук, нито където и да било в света съществува нещо, което да ме заплаши. Още по-малко сега. Д'кароните са си отишли. Само създанията им са останали.
— Така ли? Тогава… тогава няма нужда да стоим тук. Можем да се махнем… преди да са се върнали — изрече Айви с облекчен глас. Пронизителната синя аура около нея започна да избледнява.
— Не. Тук има черна магия. Могъща. Не мога да й позволя да продължи работата си.
— Напротив! Можеш! Можем да вървим! Моля те! Преди нещо да се е объркало! — примоли се Айви, а синята светлина бликна отново.
— Жалка си — процеди Етер.
— Какво беше това? — сепна се малтропът, обръщайки рязко глава.
— Не чух нищо.
— Тогава се превърни в нещо с по-добри уши. Нещо шумоли из стаята — настоя Айви.
Етер не й обърна внимание, обръщайки се отново към вратата. Първата врата, на която бе попаднала от влизането си във форта. Каквото лежеше отвъд, очевидно биваше смятано за по-ценно от всичко предхождащо го. Около вратата имаше множество цепнатини, дори и решетъчен отвор за наблюдение. Лесно трябваше да се промуши през него във ветрената си форма, но нещо я бе отблъснало. Заключваща магия с впечатляваща сила, която не й позволяваше да продължи. По вратата бяха изписани руни, несъмнено източник на магията. Развалянето й нямаше да е лесна задача.
Докосна вратата, отдръпвайки се почти мигновено. Защитаващата я магия и далеч по-могъщата, привлякла я тук, бяха… неестествени. Отекваха с познат тон, но същевременно ужасно извратен, покварен.
Айви неспокойно пристъпи от крак на крак, чувствителните й уши бяха напрегнати към тишината, едновременно дирейки и страхувайки се да доловят драскането, което бе чула по-рано. Бавно започна да забелязва заобикалящите я неща, които до този момент усърдно бе избягвала. Етажът бе изпълнен със спретнати редици рафтове. Върху тях бяха подредени различни телесни части с възходящо качество и детайл.
Най-близо до нея се намираха ред черепи. Първият беше човешки, думата _Човек_ бе издълбана в табелка под него. Следваха го осем други, споделящи общото заглавие _Изменен интелектуален доминант_, като всеки от октадата притежаваше индивидуален номер «ревизия». Под табелката бе издраскана думата _Близник_. Отвратителната гледка бе повторена и върху останалите рафтове и дори върху стената, където бе окачен драконов череп, следван от най-малко петнайсетина изменения, последните от тях напомнящи на драгойли.
Айви се мъчеше да овладее страха си.
— Защо се бавиш толкова! Разбий вратата! Стори нужното, за да можем да се махнем от това място! — молеше се тя.
— Първо трябва да определя какво се крие зад вратата, за да мога да приема най-подходящата за него форма.
— Работилница и лаборатория.
— Откъде би могла да знаеш това? — намръщи се Етер.
— Пише го на вратата! — рече Айви, сочейки към странните символи, докато изричаше отново думите. — Работилница и лаборатория. И някаква рецепта. Моля те, Етер, просто направи каквото искаш да правиш — или кажи на мен и аз ще го сторя. Не понасям това място.
— Как го разчете? Защо им е да те учат на езика си? — обвинително запита Етер.
— Не зная, може би не са възнамерявали! Има ли значение? Просто отвори _вратата_! — настоя тя, съпровождайки последната дума с мощен ритник по едноименната.
Избухна оранжево сияние и Айви извика от болка насред енергиен пукот. Отхвърча назад, плъзвайки се чак до стълбите в другия край на стаята. Обгръщалата я и осветявала стаята синя аура бе изчезнала. Простена замаяно, просната по гръб.
Етер погледна към вратата. Бе увиснала на една панта, другата бе счупена. Защитавалото я заклинание бе изчезнало. Стрелна с поглед Айви, поклащайки леко глава. Прие каменната си форма и прекоси прага, крачейки сред пълен мрак.
* * *
Миранда се мъчеше да настигне Лейн. Прогнилите дъски скърцаха под тежестта й. Всяка стъпка вдигаше облак прах. Девойката се зачуди защо подобно огромно място е било изградено от дърво, след като останалите фортове бяха каменни. Внезапно, точно когато се канеше да изникне от поредното стълбище, я улови ръка. Покри сияещия кристал в тояжката й, затулвайки светлината. Глас прошепна в ухото й: