Етер го огледа. Беше слаб, почти хилав. Дрехите му бяха от скъп плат, без броня, оцапани с разнообразни неопределими течности. Около врата му висеше голямо парче начупен кристал, излъчващо бледо синьо сияние. Косата му бе прошарена, като черното преобладаваше. Кожата му бе бледа. Дълги, тънки пръсти бяха обвити около горната част на сребристо оръжие. Бе с големината на жезъл, но преливаше в острие. Четири подобни оръжия висяха на гърба му, завършващи с по четири дребни кристала, светещи в синьо. Бе една глава по-нисък от настоящата форма на Етер.
Стоящият пред нея мъж не представляваше заплаха на външен вид. Същото не можеше да се каже за излъчването му. Не гледаше Етер, а я анализираше. Очите му бяха напрегнати, пронизващи. Нямаше и следа от страх. Създаваше впечатление за властност, за превъзходство.
— Метаморфът. Наблюдателят спомена само за малтропа. Обучаването му да разпознава метаморф в елементална форма ще бъде интригуващо предизвикателство — отбеляза той.
— Ти ли си отговорен за създаването на тези уроди? — отсечено запита тя, насочвайки пръст към въпросните създания.
— Да — потвърди той.
— Тогава е мой дълг да те унищожа. Ти си покварил самата природа — оповести Етер.
— Да, да. Щом казваш. Ако желаеш да се бием, настоявам да го сторим извън това място. Прекалено близо е до стаята с архивите ми, а не съм сигурен дали съм създал копия на всичките си бележки.
— Етер, нещо се случва горе! Мисля, че останалите се нуждаят от помощта ни! Трябва… — долетя гласът на Айви от прага, но секна рязко.
Мъжът се обърна.
— Добре дошла у дома, глезанке — рече той почти мило.
Етер побърза да се възползва от ситуацията. С все сила замахна с каменния си юмрук към главата му. Четирите жезъла на гърба му светкавично се удължиха, разделяйки се на сегменти. Изникнаха насекомоподобни крака. Ръбът им достигна пода и се вклини. Пестникът й издрънча върху телата им. Преди да е успяла да нанесе втори удар, три от оръжията на странника се увиха около нея като метални стоножки. Две се омотаха около глезените й, впивайки краката си в нейните, забождайки опашките си дълбоко в пода. Третото се вкопчи с крачетата, най-близки до главата му, започвайки да й нанася удари с опашката си по подобие на скорпион.
* * *
Миранда най-накрая настигна Лейн. Няколко дузини наметала лежаха разпарцалосани на пода, но още десетки стояха между него и следващото стълбище. До този момент бяха спазвали дистанция, нападайки както преди. Сега бе различно. До едно яростно се опитваха да попречат на малтропа да прекоси вратата. Успяваха.
Проправяйки си път насам, девойката бе изпитала ноктите им неведнъж — знаеше, че ако мечът и умението на Лейн не се окажат достатъчни, собствените й остриета нямаше да са от голяма полза. Трябваше да си послужи с огън, но първо да се погрижи за древната кутия за прахан, която ги заобикаляше.
— Задръж ги настрана от мен само за няколко мига — рече тя, затваряйки очи с убеждението, че той ще го стори.
Лейн промени захвата си, държейки създанията настрана, наместо да се опитва да ги повали. Планът на Миранда бързо се изясни. Температурата на стаята спадаше рязко. Докато извличаше топлината от стените, пода и тавана, по тях започна да се образува скреж. Не прекрати заклинанието, докато дървото не побеля.
— Сега не им позволявай да избягат — рече тя.
Насочи цялата извлечена топлина, в комбинация с цялото количество, което умът й можеше да създаде веднага, към виещите се плащове. Те пламнаха веднага, надавайки хор нечовешки писъци. Мятаха се наоколо като захвърлен върху огън лист хартия, поваляйки рафтовете. Втурнаха се към двамата Избрани, но не направиха опит да се измъкнат през вратата, която защитаваха. Миранда отрази няколко с набързо издигнат магически щит, а Лейн разкъса останалите с мощни разсипания. Малко бе необходимо за довършването на вече наранените от огъня създания. Отпуснаха се на пода, където димяха и съскаха сред леда.
Не след дълго от армията платни призраци бе останал облак задушлив дим и купчина въглени. Лейн бързо се впусна към вратата, следван от Миранда. Мистичната умора й напомни за съкрушителното заклинание, което бе почувствала по-рано.
* * *
Айви си припомни защо е дошла тук и се втурна надолу по стълбите, за да помогне на Етер. Стоножките бяха започнали да я отслабват. Ударите на стоманената опашка с лекота дълбаеха каменното й тяло, а проклетите неща бяха прекалено бързи, за да ги удари. Когато малтропът я достигна, мъжът направи знак на другите две оръжия. Те се подчиниха на безмълвната команда, отправяйки се нагоре, поставяйки вратата на мястото й. Сетне впиха крачета в дървото и стената, залоствайки вратата с тела.