Сиянието около Айви отново бе пронизващо синьо. Обикаляше предпазливо около мъжа, който не направи никакво движение, с което да се защити, а бавно отиде до лавица на една от стените. Отвори поставена отгоре й кутия и започна да прибира някакви предмети от нея. Същевременно разговаряше небрежно с Айви, която напразно удряше с оръжието си атакуващата стоножка.
— Виждам, че носиш тояга. Притежаваш силата за подобно оръжие, но бих очаквал по-елегантно. Не сме те обучавали да боравиш със сопа.
— Млъкни! — викна Айви. — Ти беше там. Ти беше един от наставниците!
— Ммм. Наставници. Мой малък експерименте, аз съм много повече от твой наставник.
— Как ме нарече? — каза тя. Думата изглежда я засегна дълбоко.
— Експеримент. Изменен Избран, ревизия IV. Четвърти опит, единственият дотогава с известен успех, макар че и две, и три също притежават известна полезност — а използвайки теб като прототип, пет се очертава като изключително обещаващ.
— Какво искаш да кажеш? — изкрещя тя, втурвайки се до него, продължавайки да вика в лицето му. Аурата около нея рязко почервеня.
— Един момент, моля — спокойно изрече той, напълно равнодушен. Извади от джоба си кристал с големината на малък камък и го вдигна.
Етер се бе изморила да отбива атаките на стоножките и прие ветрената си форма. Завихри се към непознатия, който протегна кристала напред. В мига, в който Етер докосна камъка, тя нададе болезнен вик. Кристалът засия с ярко и бяло сияние. По-голямата част от вихрената й снага потъна в камъка. Ефектът бе очевиден. Интензивността на вихъра й бе намаляла значително.
Тя се отдръпна, отслабена от сблъсъка. Кристалът продължи да сияе и докато мъжът го прибираше в джоба си. Щракна с пръсти и трите стоножки плъзнаха по стените към тавана, където Етер се възстановяваше. Четирите малки скъпоценни камъни, сияещи като очи върху главите на създанията, бяха от същия тип кристал като онзи, който бе изсмукал силата й — както Етер скоро узна. Напразно се залута из стаята в опит да им избяга: многоножните създания сякаш бяха навсякъде.
— Аз съм Димънт. Мога да се похваля с изработката на едни от най-добрите живи оръжия, сред които ти си уникална. Наистина трябва по-често да работя с Епидим. Директната връзка между тяло и дух бе гениална. Позволяването най-базовите мозъчни функции да използват огромния енергиен резервоар на душата превръща дори и най-немощния ум в способен на разруха — каза той.
— Не съм експеримент! Аз съм Айви! Не си ме направил! Няма как! — беснееше Айви.
— Айви, а? Е, тялото е мое дело. За душата трябва да отдадем дължимото на природата.
Етер не можеше да избегне постоянните атаки на създанията. Скоро усети, че не може да се удържа повече и се спусна на земята. Едно от тварите падна до нея. Ветрената й форма бясно се завъртя около живото оръжие. Последваха няколко хаотични мига, сетне тишина. Наместо три създания сега имаше четири. Стоножките прекратиха нападенията си, тъй като не бяха сигурни кое е противникът им.
Айви се обърна към мъжа и се усмихна. В настъпилата тишина отекна странно дрънчене, последвано от трополенето на една от стоножките надолу по стълбите. Това показваше влизането на Лейн. Лицето на Димънт се изопна, но не от страх, а от суровост. Половината от вратата падна, хлъзвайки се надолу по стълбите. Четирите живи оръжия бързо долазиха до него.
Лейн скочи към Димънт, но бе пресрещнат от две стоножки. Етер се възползва от откраднатата си форма и се заплете с друго оръжие, а последното се зае с Миранда. Айви оголи зъби и атакува, страхът изцяло заменен от гняв. Очевидно се намираше на ръба на трансформацията в хаотичната форма, която бе унищожила драгойлите. Червената аура бе ослепяваща.
— СПРИ! — нареди Димънт.
Аурата моментално угасна. Плъзна мрак. Миранда накара жезъла си да засияе. Не можеше да си позволи да чака очите й да се адаптират. Лейн се справи с първия си противник. Етер все още се занимаваше със своя. Айви стоеше с объркан, замаян лик.
— Колкото и да ми се иска да видя описаната от Епидим реакция, не бива да я допускам тук. Този форт е приютил единствената физическа форма на множество от творенията ми, не желая да го разрушавам, освен ако не е абсолютно наложително — рече Димънт. — Сега всички ме чуйте внимателно. Не смятам, че това място е подходящо за залавянето ви. А с изключение на човека, бяха ми дадени стриктни заповеди да не ви убивам. Затова настоявам да напуснете. Ако го сторите бързо и доброволно, няма да ви нараня.